— Не я пипай! — изрева Чейс. Мичъл отскочи назад. Чейс коленичи до нея и провери за пулс.

Но вече знаеше, че няма да усети нищо. Входната рана представляваше мъничка черна дупка като от молив, точно на слепоочието й. Нямаше нужда да проверява за изходната от другата страна на черепа й — тя щеше да е много по-голяма, с размера на свит юмрук. Отвратителната каша по предното стъкло на поршето потвърждаваше и най-лошите му страхове.

— Господи — прошепна той. — Не, по дяволите, не, не… Аз обещах, мамка му, обещах…

В далечината се разнесе отекващият вой на сирени. Полицията приближаваше.

Руснаците стигнаха до кръстовището на главния път… и отпрашиха с пълна скорост в противоположната посока, изоставяйки червеното порше и трите фигури, които стояха край него.

Четвъртата фигура лежеше в краката им и не помръдваше.

Пътуването със самолета на Държавния департамент обратно към Цюрих беше меланхолично и мрачно. Чейс почти не се обади. Мичъл взе меча, за да го отнесе в американското посолство, а Чейс и Нина отидоха в апартамента на Ервин и Бригите Фонтана.

Нина гледаше през вратата как Чейс говори с родителите на Мици. Тя бе поискала да застане до него, да сподели вината, но независимо от молбите й той бе отказал, като настоя сам да разговаря с тях.

Бащата на Мици, висок, суров мъж, се беше върнал от Шанхай. Той стоеше мълчалив и прав зад стола на Бригите, стиснал с ръце облегалката и кокалчетата на пръстите му бавно побледняваха от стискането. В началото Бригите също седеше неподвижно. След това заговори и ръцете й започнаха да треперят. Нина беше твърде далеч, за да чуе думите й, но недоверието, изписано на лицето й, а и последвалият гняв говореха достатъчно. После се изправи и вдигна разтреперани ръце към устата си, докато Чейс отговаряше. Ервин потрепна и краката на стола изскърцаха по пода.

Бригите изпищя пронизително, хвърли се към Чейс и започна да го удря по лицето толкова силно, че плясъкът отекна по цялата тераса. Той стоеше без да помръдва, докато тя продължи да го бие, крещейки нещо на немски, докато най-накрая не отстъпи назад и не се свлече в стола, хълцайки. Ервин сложи ръка на рамото й и каза нещо на Чейс през зъби.

Без да каже нищо, Чейс се обърна и вдървено закрачи по терасата. Той подмина мълчаливо Нина, без да има сили дори да я погледне, а по бузите му се стичаха сълзи.

Лондон

— Значи вече имаме две парчета от Калибърн — каза Мичъл, като гледаше дръжката и счупеното острие, които лежаха на масата в американското посолство. Той махна към липсващия връх. — А Васюкович има третото. Въпросът е дали ще му е достатъчно, за да открие Екскалибур — и дали на нас това ще ни е достатъчно, за да го намерим.

— Знам къде трябва да потърсим — каза му Нина. Двамата с Мичъл бяха сами в стаята; Чейс беше останал в хотела. Докато летяха към Лондон, тя се опита да го утеши, да му покаже, че е готова да му помогне по всички възможни начини… но той не каза нищо. Абсолютно нищо.

Досега не го беше виждала да се държи така, но го познаваше достатъчно добре, за да разбере, че смъртта на Мици — и вината за нея, която родителите й бяха стоварили на плещите му и която той беше приел — го бяха наранили дълбоко. Но също така знаеше, че ако се опита да го накара насила да реагира, това само ще влоши нещата. Оставаше й единствено да чака.

Да чака и да се заеме отново с проучването на легендата за Артур. Което вече даваше плодове. Нина знаеше, че и преди е виждала символа на лабиринта, гравиран върху меча, и не след дълго се сети къде.

— Гластънбъри — продължи тя, като отвори една от книгите и я постави върху меча. На страницата се виждаше същият лабиринт — изкривен, разпънат по диагонал, но криволичещата линия следваше абсолютно същите завои. — Това представлява пътеката по билото на хълма Гластънбъри Тор в Съмърсет. — В друга книга имаше цветна снимка на малък хълм, който се издигаше почти неестествено над равния английски пейзаж, а на върха му стърчеше каменна кула. Хълмът имаше необичаен вид, наподобяващ кръгъл, обрасъл с трева зигурат 15 . — Терасите го обграждат изцяло, но ако вървиш по пътеката от основата до върха, тя следва абсолютно същия маршрут като този, гравиран върху меча.

Мичъл огледа снимката.

— Дори не изглежда като истинско. Не е естествено образование, нали?

— Самият хълм е, но терасите са оформени от хората през хилядолетията. Този район е бил населен още от неолита, преди шест хиляди години.

— Ами кулата? И тя ли е част от легендата за Артур?

Тя поклати глава.

— Не, тя е построена по-скоро — единственото останало от средновековен параклис на свети Михаил. Но самият хълм определено е свързан с артурианския мит.