Мичъл потупа с пръст по един от символите върху меча.

— Значи според теб това са един вид улики към откриването на гробницата на Артур и Екскалибур? Нещо като карта?

— Един вид, да. Не знам какво точно представляват точките по лабиринта, но съм сигурна, че ще успея да го разбера на място.

— Искаш да отидеш до Гластънбъри?

— Непременно — кимна Нина. — Още днес, ако е възможно.

— Няма да е зле да уведомим британците за това, което става — щом ще разкопаваме една от най-великите им легенди, те сигурно имат какво да кажат по въпроса.

— А какво ще стане, ако наистина намерим Екскалибур? Хълмът е част от Националния тръст, нещо като държавен паметник. Всичко, което открием там, на практика принадлежи на британците.

— Мисля, че ще успеем да убедим правителството да заобиколи правилата — каза Мичъл с усмивка. — Ще ги убедя да открият някой местен експерт, който да ни помага; някой, който познава района, ще ни е от полза. Наистина ли искаш още днес да отидеш?

— Колкото по-рано, толкова по-големи са шансовете ни да открием Екскалибур преди хората на Васюкович.

Мичъл кимна.

— Ще уредя нещата. Къде е Еди?

— В хотела.

— Как е той?

— Не знам — призна честно Нина.

— Ще ти се обадя щом уредя всичко — каза Мичъл. Той внимателно прибра парчетата от меча в тапицираното метално ковчеже. — Иди при Еди, виж дали е добре.

— Добре — каза Нина, докато той прибираше куфарчето и излизаше от стаята.

Но тя не спираше да мисли, че Чейс не е добре — и че каквото и да му каже, то нямаше да оправи нещата.

— Еди? Тук ли си?

— Да — чу се равнодушният му отговор.

Поне й говореше, помисли си Нина, докато затваряше вратата на хотелската им стая. Тя го откри да лежи на леглото, втренчен в тавана.

— Какво правиш?

— Нищо… Просто мисля.

Тя знаеше за какво си мисли, но все още не искаше да повдига въпроса, разтревожена от неговата реакция. Вместо това тя седна до него, хвана го за ръката и леко я стисна.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

— Не, добре съм. Къде беше? В посолството ли?

Тя кимна.

— Мисля, че разбрахме къде се намира Екскалибур.

— Ние? Ти и Джак?

Тя усети промяната на тона му, когато спомена Мичъл, но предпочете да я пренебрегне.

— Намира се в Гластънбъри. Най-вероятно някъде под хълма. Ще отидем да проверим.

— Ти и Джак.

— Не, всички ние — настоя тя. — Ти и аз.

Той я погледна право в очите за пръв път, откакто беше влязла в стаята.

— Не. Аз няма да отида.

— Какво?

— Няма да отида. Ти също.

Нина го погледна изненадано.

— Моля? Какво каза?

— Казах, че няма да отидеш. Слагаме край на всичко това.

— Какво имаш предвид под „всичко това“?

— Имам предвид — рече Чейс и рязко седна в леглото, — всичкото това тичане по целия свят, търсене на съкровища и разни парченца от някакви древни боклуци! Нека шибаните руснаци намерят меча, на кого му пука!

— Знаеш, че не можем да го направим — каза Нина, опитвайки се да преглътне гнева си. — Въпрос на национална сигурност.

— Как да съм сигурен в това? Ти сама го каза, че цялата тая работа със земната енергия, енергийните линии и всичко останало са пълни глупости!

— Вече не съм сигурна в това. Във всеки случай Васюкович очевидно го вярва — и точно заради това трябва да намерим Екскалибур преди него!

Той издърпа ръката си и стана от леглото.

— Дори ако това означава да умреш? — попита той с горчивина в гласа.

— Еди, онова, което се случи с Мици, не стана по твоя вина — възпротиви се Нина.

— Чия е тогава вината? Аз обещах на Бригите, че ще се грижа за нея, че ще я пазя, а сега тя е мъртва! Ако не я бях забъркал в това, тя още щеше да е жива, за Бога! — Гласът му се пречупи. — Та тя беше още дете! Не беше професионалист, не е както когато загина Хуго — той си вършеше работата, познаваше много добре рисковете. Но нейната работа не беше да поема рискове, тя дори не знаеше, че работата ще бъде рискована! Просто искаше да ми помогне — и това я уби! Аз я убих!

— Не, не си! — проплака Нина. — Уби я онази кучка с боядисаната коса, която застреля и Бернд. Ти… Ти не си виновен за нищо, Еди!