— О, господи, недейте! — отвърна смеейки се Нина. — Когато стане въпрос за легендата за Артур, аз знам съвсем малко повече от онези, които са гледали „Монти Пайтън и Светия граал“. — Скромността й беше престорена, предвид последните проучвания, които беше направила по въпроса, но тя реши, че един притеснен учен ще извлече само ползи от малко гъделичкане на егото. — Имаме нужда от някой, който е специализирал по въпроса — особено във връзка с Гластънбъри.

Клоуи се усмихна.

— Е, да се надяваме, че ще успея да помогна. А това е идеалното място, откъдето да започнем. — Тя посочи един надпис в горната част на каменния правоъгълник, който се очертаваше в тревата.

— „Тук се е намирал гробът на крал Артур — прочете Мичъл. — Смята се, че през 1191 година телата на крал Артур и неговата кралица са били намерени край южната страна на църквата на Девата…“. Само се смята ли?

— За съжаление тук, в Гластънбъри, много от нещата, свързани с крал Артур, само се смятат за истина. Монасите от манастира са били… да кажем, че са се ползвали с не до там добро име — довери им Клоуи, като се огледа, сякаш можеха да я чуят. — Били са изключително способни в превръщането на легендата в злато. Например сега Светият граал е неразривно свързан с мита за Артур — но до дванайсети век, когато Робер дьо Борон написал „Йосиф от Ариматея“, двете са нямали никакви допирни точки.

— Не става въпрос за онзи Йосиф, нали? — попита Мичъл. — Йосиф на Мария?

Нина поклати глава.

— Йосиф от Ариматея е човекът, който дарил своята гробница, за да погребат в нея Исус след разпъването му на кръста. Христос му се явил и му връчил Светия граал, който Йосиф донесъл в Британия при едно от поклоненията си.

Клоуи кимна с глава.

— Тъй като абатството вече било свързано с Йосиф заради историята със Светия трън — тя погледна към онази част от двора, където се смяташе, че поклонникът е посадил глогиново дърво, — монасите се възползвали от това и обединили двете съвсем различни легенди.

— Така с един куршум са ударили два заека — осъзна Мичъл. — Християните идват тук по стъпките на Йосиф, а британците идват да се преклонят пред легендарния си крал — и двете групи правят щедри дарения на абатството.

— Точно така. Гластънбърското абатство е второ по богатство след Уестминстър. — Клоуи отново погледна към надписа. — И сега двете легенди са неразделни. Но всъщност по-голямата част от онова, което определяме като легендата за Артур, всъщност представлява същото — или е свързана с материал от други източници, или просто е измислена от поетите романтици от дванайсети век.

— Като Ланселот например — подхвърли Нина.

— Ланселот не е бил истински? — изуми се Мичъл.

— Боя се, че не — отвърна Клоуи. — За пръв път се е появил в една поема на Кретиен дьо Троа през 1160 година — преди това никъде не се споменава за него.

— Уф… — изпъшка разочаровано той. — Дотук с легендите. Сега остава да ми кажеш, че и кръглата маса не е съществувала. — И двете жени го погледнаха с извинение. — О, стига де!

— Никой не е и чувал за кръгла маса преди Робърт Уейс да я спомене през 1155 година в своя „Роман за Брут“ — каза Клоуи.

— И рицарите не са се събирали за хапване, пийване и сладки приказки?!

— Съжалявам — вдигна рамене Нина и се ухили. После се обърна към Клоуи. — Но що се отнася до онази част от легендата, която има историческа основа… Как се свързва Хълма на Гластънбъри с легендата за крал Артур?

— А! — възкликна Клоуи. Тя ги поведе навън от двора на порутеното абатство и тримата тръгнаха бавно през парка.

— Хълмът на Гластънбъри определено играе интересна роля в мита. — Тя махна с ръка към равната, тучна английска земя.

— Целият този регион някога е бил покрит с блата. Преди да бъде пресушен за земеделска земя, било достатъчно само малко повишаване на водата, за да бъде изцяло потопен.

— На каква дълбочина? — попита Мичъл.

— Не много голяма, може би около два фута. Но това било достатъчно, за да направи целия район недостъпен за доста голям период от годината. Гластънбъри и абатството са се намирали на достатъчно високи места, за да избегнат повечето наводнения.

Нина се опита да си представи живописните околности така, както са изглеждали преди хиляда години.

— Значи мястото, където се намираме сега, е било нещо като остров?

— Да. Въпреки че понякога и то е било застрашено от наводняване. Но имало едно място, което водата никога не достигала. — Тя се спря и посочи на изток. Бяха стигнали до края на дърветата и пред очите им се разкри… — Хълмът на Гластънбъри.

Така на живо, а не в рамка, хълмът изглеждаше на Нина дори още по не на място. Появи се неочаквано като детски замък от пясък на иначе равния бряг. Залязващото слънце придаваше на терасите още по-неестествен вид, склонът беше нашарен в променящи се отсенки на зеленото. Самотната кула на върха засилваше още повече приказното усещане.