— Харесва ми — успокоих го.

Той продължи да се поти и да чука, но не се изпразни. Зачудих се дали бе изтръпнал от дрогата и хапчетата.

— Искаш ли да го извадиш и да се изпразниш на лицето ми? — изпробвах го.

— Да. Ще ми разрешиш ли?

— Да.

Той тласна още по-силно в мен.

— Искаш ли да се обърна и да ме чукаш на задна прашка?

— Да.

— Искаш ли да ме чукаш в задника?

— О, да! Искам.

— Ще ти позволя.

— Наистина ли?

— Аха. Давай.

Момчето със счупения гръбнак беше дребно, а му се искаше да е висок и силен мъж, за да ме обладае могъщо. Бе толкова притеснен от недостатъците си, че не можеше да свърши. Освен това се притесняваше, че исках само едно от него.

— Чукай ме. Не спирай. Чукай ме — изстенах страстно. — Чакай.

Зад всеки белег има история на страдание. В подходящата светлина, мека и слаба, никой не може да види белезите ми. Изглеждам безукорна. Но тялото ми е покрито с белези. Някои са резултат на жестокост, като онзи на крака ми, получен в осми клас, когато съседските хлапета метнаха запалена пръчка динамит към мен на автобусната спирка.

— Приятелката ти е дебела, а ти си грозна — извикаха те.

Другите бяха в резултат на нараняване, например от колоездачния ми инцидент през 1982 година, който ме изпрати в спешното отделение, където баба ми каза на лекарите:

— Да не сте посмели да обръснете главата й!

Докторът искаше да обръсне главата ми, за да почисти чакъла от скалпа ми. Все още имам чакъл в скалпа и белези по челото, лактите, лявото бедро и колената.

Останалите белези, дузини, са резултат на нанесени от самата мен рани. Дерях кожата си с нокти, а после носех ризи с дълги ръкави, за да прикрия раните и белезите. Веднъж снаха ми забеляза ръцете ми на слънчева светлина и попита:

— Обрив ли имаш?

Не, не беше обрив, а белези. Не исках Момчето със счупения гръбнак да ги види. Не

исках да забележи уязвимостта ми, неувереността. Не му се доверявах за подобни неща.

— Чакай — спрях го и го претърколих, за да се настаня отгоре.

Яздих го здраво и наблюдавах отражението ни в огледалната врата на гардероба. Повдигах тялото си, за да видя мускулите на бедрата си, тъмното ми окосмяване, тежките гърди, падналата по лицето ми коса. Изглеждах безукорна на меката измамна светлина. Момчето със счупения гръбнак изстена под мен. Стисна бедрата ми с ръце.

— По дяволите — извика той. — Не искам да се празня. Не искам това да свърши. Чувствам се страхотно във влагалището ти.

— Усещаш ли ме? — попитах.

— Усещам те.

Момчето със счупения гръбнак вдигна глава от матрака. Ударих го силно по лицето и той ахна. Аз също.

Любовникът ми се ококори.

— Бебче, защо, по дяволите, го направи? — извика той. — Ще се изпразня.

Чух звук. Пронизителна безпомощност. Точно така. Той потрепери под мен. Зайче между краката ми, криле на ястреб. Видях очите си в огледалото.

ТАЙНИ В ЗАЛИВ ТЪРКИ

ГУЕН МАСТЪРС

Двигателят на бъгито ръмжеше тихо между краката ми. Горещината от мотора пареше кожата ми. Навсякъде имаше кал — по гумите, двигателя, дори ръчките. Избърсах част от нея и погледнах пръстите си. Ръцете ми бяха покрити с кал. Дългата ми коса бе хваната на конска опашка и пъхната под бейзболна шапка. Дори кепето бе покрито с кал.

— Страшно си секси — провлече приятелят ми.

Чък седеше върху своето собствено бъги, зелено на цвят, но сега кафяво. И той бе покрит с кал като мен.

Завъртях се към него и се ухилих. Вдигнах ръце, за да му покажа, че всеки пръст бе омазан с кал.

— По-красиво от лак за нокти — заяви той.

— Какво е лак за нокти?

Той се засмя и ми намигна.

— Ще се състезаваме ли?

— Накъде?

Чък кимна право напред. Искаше да подкара през средата на гигантската кална локва. Вторачих се в нея за миг, после погледнах Чък. Той повдигна окаляните си вежди. Приличаше на миещо мече. Единствените чисти петна по лицето му бяха кръговете около очите му.

Не отговорих, а само натиснах газта. Гумите ми изсвистяха и се понесох напред, гмуркайки се без колебание в калта. Намалих скоростта, когато стигнах до ръба на локвата. Чък летеше няколко метра зад мен.

Двигателят изръмжа. Калта полетя нагоре зад бъгито в широка й висока арка. От брега долетяха викове — хората, които зяпаха и очакваха реда си. Моторът на Чък изрева и след миг той се озова пред мен, хвърляйки кал в лицето ми. Увеличих скоростта и изскочих от локвата, но той все още бе далеч пред мен.