Нали разбирате, това бе само изпит по средата на семестъра.

Разполагаме с предостатъчно време за учене преди крайните изпити.

НЕПОСТИЖИМОТО

ЛИВИЯ ЛУ ЕЛИН … хиляда и едно…

Навремето, много отдавна, имах една мечта, момичешка фантазия, която почти бях забравила. Спомням си я днес, в най-самотния ден от всички досега. Стоя сама в прахта на арена. Жребец с огнени очи ме гледа свирепо, по устните му има пяна. Отстъпва назад и сяда на земята. Не помръдвам. Преструвайки се, че не го виждам и не се интересувам от него, се превръщам в непостижимото, в онова, за което копнее.

Минава известно време и дивото животно се приближава към мен. Любопитството надделява над страха му. Танцуваме в празната арена, крайниците ни се сплитат колебливо и накрая го яхвам. Обяздвам мощното му тяло, горещи мускули потръпват под краката ми. Той подскача лудо и се бори с тежестта ми. Но аз се държа здраво и чакам страхът му да премине.

И той преминава, защото животното иска да е под моята команда, иска да бъде опитомено. Но чак след като го яздя до изтощение и той все още се стреми да бъде погален от мен, осъзнавам, че съм спечелила. Обич и доверие го привързват към мен, а аз се навеждам към изпотения му врат и прошепвам в ухото му:

— Вече си мой.

Разбира се, в действителния свят няма диви животни. Няма жребци с огнени очи, нито свирепи дракони. Не съществува нищо диво, а аз съм стара. Двайсет години скапани служби и нищо срещу тях. Подвивам опашка и прекосявам Америка, за да се върна в родния си град. Ще падна в дупката на старческите си години и никой няма да ме помни. Поне така си мисля, докато шофирам по магистралата. Хълмистата част и Елънсбърг се появяват в долината, огрени от златистото залязващо слънце.

За двайсет години няма никаква разлика. Сградите на колежа все още се издигат като неоготически кралици от равнината, разнообразена само с леката издутина на хълм Крейг и белия гръбнак на стадиона. Пред мен фучат коли и рубинените им стопове изчезват в гърлото на града. Свалям прозореца си. Горещ вятър погалва лицето ми. Приятна и чиста миризма като уханието на първия ми любовник в нощта, когато загубих девствеността си на хлътналото легло в общежитието. Той беше отхранен с царевица жребец с яки крайници и мощен член. Бях забравила колко обичах този аромат и вкуса му в устата и дробовете ми. Бях забравила прекалено много неща.

Ярки светлини огряват края на града, кръгове в бонбонени цветове се въртят над къщите и дърветата. Изчезват, когато навлизам навътре в долината, но след като вече ги видях, знам за какво да се ослушвам. Музика от латерна над шума от тълпите. Звуците и светлините означават, че в града има панаир, а с панаира идва и родеото: коне и бикове и мъжете с тях.

Утре ще прекося Каскадите10, ще стигна до къщата, в която съм родена, и ще се промъкна вътре. Ще седя до прозореца и ще си припомня всичко, което загубих в живота, защото вечно мечтаех за нещо друго. Малкото градче под мен е последното мънисто в огърлицата, която се къса от години. Скоро и то ще изпадне. Ще ми остане само връзка, която не ме свързва с нищо, освен с безполезните ми детски мечти.

Тогава старата ми фантазия нахлува в мозъка ми и отблъсва действителността настрани. Намествам се на седалката и се опитвам да се отърся от тежестта на августовската жега. Под дрехите ми се стича пот и се събира между краката ми. Имам нужда от душ. Не, имам нужда от нещо диво. Обзема ме приятна болка, когато си представям хладна вода и грубите ръце на непознат с каменно лице, който прокарва насапунисаните си ръце по гърдите ми. Повдигам крак и насочвам зачервения връх на…

Яростен клаксон ме изважда от фантазиите ми. Потръпвам и набивам спирачки. Оставям колата, която едва не ударих, да изчезне в движението пред мен. Разтърквам ръце в роклята си, стискам волана и се съсредоточавам. Мислите ми още се лутат. Едно нещо, което никога не направих в Елънсбърг преди години. Последното мънисто, последното блестящо бижу. Последен шанс да го уловя, преди да падне.

В мозъка ми проблясват имена на хотели, но вероятно всичките ще са претъпкани. Няма значение, вече знам къде ще прекарам нощта.

… хиляда и две.

Паркирането в северната част на университетското градче ми отнема половин час, а пътуването до панаира — още толкова. Най-после се смъквам по стъпалата на автобуса в онзи странен час преди стъмване, когато сенките се оцветяват в сребристо и всичко изглежда по-ясно. Плащам билета и влизам, като поспирам за миг, за да огледам задната част на арената, направена от червени тухли. Тълпи от хора нахлуват вътре енергично. Тази вечер тук ще са биковете, най-страхотните животни в страната. Всеки ездач трябва да се задържи на гърба им само осем секунди, но аз знам добре как осем кратки секунди могат да променят цял живот.

Вляво от мен парк „Мемориъл“ е превърнат в лунапарк, където въртележки издигат пищящи деца във въздуха. Величественото виенско колело се извисява над всичко като портал към друг свят. Ухания на пуканки и дървени стърготини, скара и кожа изпълват въздуха. Прилича на огромен семеен пикник. Чувствам се чужда и смотана — жена на средна възраст в провиснала памучна рокля, която се опитва да не пречи на никого. Замотавам се около сергиите, приковала очи в мъжете, млади и стари. Мъже с деца, със съпруги и приятелки, мъже с приятелите си. Каубойски шапки и джинси, обръснати лица и светли ризи. И всички са с някого. Покрай мен минава двойка гимназисти. Момчето е пъхнало ръка в колана на джинсите на момичето, които разкриват гладка загоряла кожа. Нейната ръка е на тила му и гали нежно косата му. Влюбени са.