— Престани.

— И аз да престана, и ти да замижиш, все тая, Емиле. И хич не ми говори, че сега било така, а по-рано било инак. Злото открай време е управлявало света и до края така ще бъде. Ти чел ли си евангелието?

— Не ми е оставало време.

— Ами прегледай го някой път, когато те хване безсъницата. И ще научиш, че по времето на Христа пак са ставали главно злини. А кои са били хубавите неща? Чудесата, дето ги е произвеждал Исус. Единствено те. Значи — от една страна самата реалност, сиреч злините. А от другата страна — измислените добри дела, сиреч чудесата. Само че днес никой не вярва в чудеса, освен бабичките.

Въздъхва примирено и запитва:

— По още едно кафе ще почерпиш ли?

— Тогава за какво живеем? — питам след като донасям кафетата. — За да зяпаме от прозореца какво вършат убийците ли?

— Питаш ме, като че аз съм го създал този свят. Що не попиташ Господа?

— Не му знам адреса.

— Искаш да кажеш, че не съществува. Аз пък ще ти кажа, че щом хиляди хора в продължение на две хиляди години го отричат, значи все има нещо. Инак защо е трябвало да си хабят силите да го отричат.

— Може и да си прав. Но в такъв случай как да си обясним, че светът, дето го е създал, е толкова калпав?

— Много просто. Създал е Бог света с най-добри намерения, но по някое време се е уморил и е казал на хората: „Аз съм до тук. Сега вие продължете“. И онези продължили. Известно как. Най-първо Каин убил брат си, а оттам нататък… кво да ти разправям.

— Убедителен си — признавам. — Що не вземеш да напишеш едно вероучение.

— Та да просвещавам неверници като теб ли? Отрекохме Бога. Добре. А с какво го заменихме? С глупизми и измишльотини. „Човек звучи гордо“ и прас, по главата, „Септември ще бъде май“, само че на върба, „който се учи, той ще сполучи“ — вятър и мъгла.

— Е, не за всички.

— Ами поне това да им бяхме казали на децата, че не за всички, та да не си правят илюзии.

— Ти кога го разбра.

— Доста отрано.

И разказва, как когато бил малък всеки ден на връщане от училище минавал край витрината на някакъв ресторант и гледал масите с бели покривки и вкусните ястия, разнасяни от сервитьорите и сладоледите в големи кристални чаши, и винаги, когато се прибирал, питал „тате, няма ли и ние да идем някой път на ресторант?“. „Щем, щем, синко, що са дни, занапред са“ отвръщал бащата, но дните минавали, а мечтаното събитие все не наставало. Най-после веднъж таткото се смилил и завел детето. Само че не на ресторант, а на шкембеджийница. „Но татко, това не е ресторант“ — позволил си да каже малкият, когато седнали край една маса и стопанинът донесъл две паници чорба. „За такива като нас това е ресторантът, сине“ — рекъл бащата, и като видял че очите на детето са пълни със сълзи, добавил: „И не се гевези, ами сърбай чорбата, че това ще ни бъде и обедът, и вечерята.“

— Така и не влезе в ресторанта…

— Поне разбрах от коя страна на витрината ми е мястото. А после американските бомби го сринаха.

— Обектът е изключително важен за нас. И твърде труден за разработка — говори полковникът.

Отново сме в секретната квартира със зелените завеси и отново в стаята е душно, за което допринасям и аз, понеже пуша втора цигара. Няма как да не пуша: навлезли сме в най-съществената част на разговора — конкретното поставяне на задачата.

— Касае се за огромно състояние, изнесено от страната и ограбено в последна сметка от държавата. Само че ограбено по всички правила на изкуството, тъй че от формална гледна точка няма никакви улики за грабеж — продължава шефът.

Единствената напитка в помещението е минералната вода в светлосиня пластмасова бутилка. Манасиев си налива половин чаша и я изпива надве едри глътки, за да проясни мисълта си.

— Основната цел на операцията е очевидна: Да се върне заграбеното. Но има и една втора, не по-малко важна страна. При успешен край престъпниците ще разберат, че никакво бягство зад граница не е в състояние да ги спаси от ударите на закона. А престижът на нашата служба пред обществото отново ще бъде възстановен.

Замълчава, налива си още половин чаша, но преди да я изпие пояснява:

— Не знам доколко си в течение, Боев, обаче в нашия сектор през последната година възникнаха доста недоразумения. При такава промяна няма как да се мине без недоразумения, само че трябва да се преодоляват възможно по-бързо. Крайно време е оперативността на службата ни да се възстанови и с няколко ефектни удара да покажем, че отново сме на ниво.

Поглежда ме, за да провери ще кажа ли и аз нещо, но понеже нищо не казвам, допива водата си и продължава:

— За да разбереш в каква криза бяхме изпаднали, достатъчно е да знаеш, че въпросният обект преди години беше тук, под носа ни, и никой даже с пръст не го пипна. Липсвали неоспорими доказателства срещу него, трябвало да изчакаме, за да го пипнем при някоя по-голяма далавера, въобще протакаше се. А през това време той си прехвърли в Австрия и последните авоари, основа си там нова фирма и спокойно си пие кафето на Кертнерщрасе. Сега седим и си блъскаме ангелите, как да го върнем.

— Него или авоарите му? — питам.