Шрифт:
— И каква ще му бъде ролята — на инструктор или на надзирател?
— Не говори излишни приказки.
— Знаеш, че съм свикнал да действам сам.
— Така ще бъде и занапред.
— Значи пак се връщаме към поуките на оня с мустаките: „здравото недоверие е чудесно условие за обща работа“.
— Остави го оня с мустаките. И не се опитвай да ми налагаш условия. Условията аз ги поставям. Трябва да ми благодариш, че ти осигурявам помощник. Ти ще даваш нарежданията, той само ще изпълнява.
Млъква за малко и ме поглежда недоволно:
— Странен човек си, Боев. Получаваш идеална легенда, помощник, кола, пари. От какво още имаш нужда?
— От доверие.
— Че аз ако ти нямах доверие, щях ли да те пусна така зад граница? Не исках да ти го казвам, за да не ти развалям настроението, но трябва да знаеш, че срещу повторното ти назначаване имаше и доста възражения. И не само поради минали работи, но и поради по-нови неща…
— Като наркотиците.
— Значи в течение си.
— Как няма да съм в течение, след като ме викаха на Развигор. Питам се само кой ли има интерес да ме забърква в тази идиотска история.
— Основателен въпрос, но в минало време. В момента атмосферата около теб е разчистена.
— И все пак се питам.
— Ще имаш достатъчно време да се питаш. Само не забравяй, че има и спонтанни реакции. Ако някой ти търкулне бомба в краката, няма да се питаш кой, как и защо, ами ще я сграбчиш и ще я захвърлиш възможно по-далече.
И като ме поглежда, за да провери, дали загрявам:
— За някои хора, Боев, ти си истинска бомба със закъснител. И какво чудно, ако такива хора са решили да те забъркат в наркобизнеса. Особено ако те сами те са в него.
Замълчава, сетне добавя с обичайния си сух тон:
— Смятам, че можем да приключваме.
— Разбира се. Искам само да попитам, че ако успея да вляза във връзка с Табаков…
— Да?
— Ами той ще поиска да разбере кой ме праща.
— Не трябва. Щом прецени, че ти си човек на този или на онзи, ти олекваш. Трябва да вижда в тебе не представител на този или на онзи, но на системата. Табаков е колкото хитър, толкова и първосигнапен, Кой те праща — оня Манасиев ли? Ще трябва да го ликвидирам този Манасиев, за да не ми създава ядове. Не, Боев. Ти не си пратеник на Манасиев, ти си представител на ограбената Родина, на нещастната наша България!
Три дни по-късно се сбогувам с тримата последни свои приятели — Петко, Алата, и Борислав и привечер минавам границата при Калотина. Също както някога — с приветливо кимване и без формалности.
— Ще караш с умерена скорост — нареждам на Пешо, шофьора. — И няма да вдигаш повече от сто, без мое разрешение.
— Слушам, господин началник.
— Няма да ми викаш началник.
— Разбрано, другарю Боев.
— И не ме другаросвай.
Отминаваме Димитровград и се отправяме към този гнил и мил Запад, превърнал се за милиони балканци в свидна мечта. Пешо, разбрал че не съм настроен за приказки, се взира съсредоточено в летящата срещу него светла лента на автострадата. Аз пък си разговарям сам, по маниера на Алата, сиреч наум.
Този твой навик да умуваш. Професионално недоверие спрямо всичко, включително и спрямо самия себе си. Или машинална привичка да запълваш с нещо вътрешната пустош на самотата. Какво значение… Освен това, че постоянното ровене в догадки и съмнения понякога ти идва в повече.
За какво всъщност прие да се включиш отново в играта? За да покажеш, че все още струваш нещо, да усетиш, че отново живееш. Или да извършиш нещо наистина полезно. Само че полезно — за кого? Или за да можеш още веднъж да се пошляеш из тази навалица, дето никой не те познава и да седнеш в някое кафене, с отморяващото чувство, че никой не се интересува от тебе в този наежен зъл свят, където всеки се тика в делата на другия, за да ги провали.
А може би всичко се свежда до неосъзнатия стремеж да завършиш безсмислието на живота с едно достолепно самоубийство. Като състезанията на онези износени коли, които с последен жест на безполезна дързост се включват в смъртоносните сражения на връхлитащите една срещу друга таратайки, за да положат пламтящите си смачкани корпуси върху полето на честта.
Може да е тъй, може да е другояче. Кому са нужни тия отегчителни анализи. И какво значение, след като вече си тръгнал.
След като си отново ченге. Макар и втора употреба.
Втора част
ОТНОВО НА ПЪТ
Занаятът ми е такъв, че никога не съм имал нужда от шофьор. И слава Богу. Постоянната служебна връзка между двама души неизбежно прераства в извънслужебна зависимост. Или превръщаш шофьора в свой слуга, или той ти се качва на главата. Най-често тези два варианта се съчетават, в смисъл, че уж шефът командва, а всъщност го командва шофьорът.
Пътят до Европа е достатъчно дълъг, за да успея да внуша на Пешо поне две неща. Първо, че не участваме в рали и задачата ни е да стигнем до набелязаната цел по възможност живи и здрави. И второ, че не сме се събрали, за да си разказваме биографиите. По първия въпрос лесно стигаме до разбирателство, но вторият се оказва по-сложен. Като всеки двайсетгодишен момък Пешо е убеден, че има зад гърба си богат жизнен опит и държи поне частично да го сподели с мене. Узнавам, че вече два пъти е пътувал на Запад, макар само до Белград, че втора година посещава курсове по немски, доколкото служебната заетост му позволява и че има годеница, която смята да превърне в своя съпруга, пак доколкото и когато службата направи това възможно. Оставям го да си дрънкоти. Бих подремнал, обаче това не ми се удава. Известно е, че ако си шофьор, а на кормилото седи друг шофьор, винаги си нащрек заради подозрението, че онзи, другият, може да направи някоя глупост, при която да се озовете извън шосето и то в такова състояние, че да се наложи да ви вадят на парчета.