Колкото да надуваш газта, отсечката до Виена трае към 15 часа, понеже пътят на много места е така натоварен, че пределните скорости са немислими. Затуй убивам времето с размисли за „обекта“ или както би казал юристът — лицето Траян Табаков.

Траян Пищова. Или по-кратко Тулски. Или още по-кратко ТТ. Бяхме приятели с него в школата, доколкото човек можеше да бъде приятел с Тетето. Държеше се сериозно, без да се надува. По-точно казано, надуваше се твърде сдържано, в смисъл: вижте колко съм скромен, въпреки, че ви превъзхождам. В известни отношения наистина ни превъзхождаше. Четеше много, докато повечето от нас избягваха излишествата в тази област и се задоволяваха с необходимото за изпитите. Особено го биваше да говори. Не беше бъбрив, но знаеше как да се изразява — тежко, убедително, така че ако си по-наивен, може и да му повярваш.

— Този е роден за адвокат, бе — одумваше го Борислав. — Какво ще прави в службите, при нас е по-важно да мълчиш.

Не стана адвокат, нито се заседя в службите. Прехвърли се в търговията. Там си му беше мястото, нали в търговията, за да продаваш, трябва да знаеш да лафиш, а Тетето в лафенето нямаше равен на себе си.

Не се дразнеше, че му викаха Тулски или Пищова. Притежаваше достатъчно самочувствие, за да се дразни, но го смяташе за детинска глупотевина.

И беше прав. Нямаше нищо общо с гърмящите оръжия. Приличаше по-скоро на безшумните хладни пособия.

После замина на Запад като търговски съветник. Случвало се е да го виждам в Берлин, в Амстердам или Брюксел, но сме се разминавали като непознати, защото такава беше директивата. Новата директива сега беше обратна по смисъл, обаче Табаков се беше покрил неизвестно къде в столицата на валса. Положението все пак не беше съвсем безнадеждно — Виена няма повече от два милиона жители.

Чудесен град, но с известни дребни недостатъци, като всяко човешко творение. Един от тях е, че истинско чудо е да намериш свободна хотелска стая, ако не си я ангажирал предварително. Навремето така и правехме, но от тогава насам изтече доста вода. Сега ако се обадиш от България, най-вероятно е да ти хлопнат слушалката. А ако се явиш в плът и кръв — да ти хлопнат вратата. Не че са станали българомразци, но просто са възприели съвременната традиция да смятат, че всеки тип, пристигащ от Балканите, е или наркопласьор, или сутеньор.

В слънчевата утрин, когато пристигаме и поемаме по оживената Марияхилферщрасе, ненадейно ни посреща чудото: Още в първия хотел близо до гарата намираме свободни стаи. По-голямата и no-хубавата текущо е опразнена, а по-малката на таванския етаж ще бъде готова към обяд.

— Не може ли и двамата да се настаним тук? — пита Пешо, понеже в стаята освен легло има и удобна кушетка, а вероятно и понеже Манасиев му е наредил да ме следи отблизо.

— Може — казвам, — само че тук, в по-западната част на континента, двама мъже спят в една стая само ако са обратни. Така че ще седиш тук и ще чакаш, а аз ще мръдна да поразуча обстановката.

Имам две — три връзки от миналото в този град, но подир промените, станали след 1990 те едва ли вече могат да бъдат подновени. Предприятието, към което се отправям, е от комерчески тип и единственият риск в случая е да се окаже закрито. Намира се на две преки от хотела, обозначено с малка табелка до входа на масивна стара сграда:

Отваря възрастен портиер и след запитването ми посочва мълчаливо мрачното стълбище: „Качвай се“. Кантората е на първия етаж. Звъня енергично, обаче без резултат. Повтарям жеста и даже потретям. Щом портиерът не ме е върнал, значи стопанинът трябва да е тук.

— Допускам, че слабото осветление ви е попречило да прочетете надписа на вратата — забелязва господинът, който най-сетне благоволява да отвори. — Нашето време за посещение е между 15 и 18 часа.

Бързам да се извиня, като потвърждавам, че наистина съм забелязал табелката, но като стар клиент на фирмата бих помолил все пак да бъда приет.

— Стар клиент, казвате — промърморва господинът, след като вече сме се настанили в обширния мрачен кабинет, сред който крехкият повяхнал от годините стопанин изглежда още по-дребен.

— Името ви? — запитва той, като издърпва от бюрото някакво дълго чекмедже.

Рови известно време, докато издърпва някакъв фиш.

— А, да, мисля че си спомням. Така… Находката обаче не озарява с доволство съсухреното му восъчно лице. Напротив.

— Ще ви призная, че избягвам да работя с клиенти от Източния блок…

— … Бившият.

— Благоволете да не ме прекъсвате. Исках да кажа, че с вас правя известно изключение, само защото помня, че наистина сте наш стар клиент… Макар и под други имена. За нас, както знаете, имената са без значение. Ние помним хората. Идвали сте при нас още по времето, когато покойният ми баща държеше кантората на клона ни в Амстердам.

— Точно така: Амстердам. Хубав град.

— Беше хубав. Преди да стане столица на чернокожите в Бяла Европа.

— Неизбежно е, хер Фурман. Светът се развива.

— Искате да кажете, че деградира. Прав сте. Политиците ни бълнуват звездни войни, тайни оръжия и не знам какви си фантазии. А не виждат, че тайното оръжие вече е тук, само че насочено срещу нас: Тези милиони черни, кафяви, жълти и всякакви други славяни така прииждат насам, та скоро ще ни удавят.

— Е, няма да е съвсем скоро.