— Не може ли без тия маймунщини — прекъсна ме Табаков. — Как съм и що съм, това едва ли те вълнува, ами минавай веднага на темата — кой те изпраща и с каква цел.

— Ето, това е то, мъжка приказка — кимам с респект. — Аз също съм против усуквациите, кой не знае, че времето е пари, но точно тези, дето ме пращат, казаха да бъда с тебе по-деликатен, един вид да пипам с кадифени ръкавици, та затуй почнах малко абстрактно.

— Тая приказка за кадифените ръкавици звучи направо вълнуващо — кима на свой ред Табаков. — Чудесна идея, само че сте се добрали до нея малко късно. Понеже, Емиле, не знам дали си в течение, но преди да цъфнеш ти тук, при мен идваха доста твои колеги и всички те бяха екипирани не с кадифени, а с боксови ръкавици.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Значи спестили са ти информацията. Бих могъл да ти я запълня, но в момента съм зает с други неща.

— Какво все пак имаш предвид с тоя намек за „боксови ръкавици“?

— Намек ли? Би трябвало да ти светна едно кроше, па да те питам дали си го усетил като намек.

Поглежда ме за да провери дали не се правя на абдал, посяга към кутията с пури на бюрото, изважда една и ми я показва, сякаш сме в час по нагледно обучение. Следващите му думи обаче съвсем не се отнасят до пурите:

— Нали си врял и кипял. Можеш ли да ми посочиш поне една мърсотия, която твоите приятели да не са ми скроили? Да оставим, че ме принудиха да напусна страната. Не се оплаквам: всяко зло за добро. Но и подир туй не мирясаха. Колкото сделки можаха да ми провалят, провалиха ги. Колкото клевети успяха да съчинят, съчиниха ги. Доноси пред тукашните власти. Сондажи да бъда върнат в страната уж заради извършени престъпления. Подпалиха едната ми кола. Взривиха другата. Още не е минала година, откак стреляха по мене.

— Това не е възможно.

— А за какво, мислиш, съм се заврял тука? От страх да не простина ли?

— Добре си организирал скривалището си — забелязвам, за да го отклоня от темата.

— Едва ли е толкова добре, щом успя да ме откриеш.

Но за да не се надувам прекалено:

— Всъщност едва ли би ме намерил, ако не бях ти разрешил да го направиш. Или мислиш, че не съм забелязал, как вече три дни шариш наоколо.

— Добре бе, Траяне. Знам че все ти водиш хорото. Не разбирам само защо реши все пак да се покажеш.

— Ами защото вече ми дотегна да се крия от всевъзможни идиоти.

— Е, и?

— Реших да променя тактиката. Гледай само да не станеш точно ти жертва на тази промяна.

Става и взема от бюрото кутията пури:

— Да вървим оттатък.

Додето стигнем до това „оттатък“ прекосяваме три стаи, обзаведени с такъв изискан лукс, който може да бъде оценен само от познавачите на старинните мебели, персийските килими, лиможките порцелани и венецианския кристал. Стаята, в която спираме, се оказва кабинетът му. Обстановката тук е почти същата, с тази разлика че има огромно бюро и още по-огромна библиотека, заемаща цяла стена и съставена от книги в старинни кожени подвързии.

— Виждам, че още си любител на литературата — забелязвам от учтивост.

— Тези книги не са за четене, а за украса — уточнява Тетето.

— Че не можа ли да си доставиш нещо по-ново, ами си се затрупал с тия вехтории.

— Стига с тези ттвои плоски шеги. Да се върнем към въпроса.

Този трудно можеш да го отклониш от темата. Сяда зад бюрото и поставя върху него кутията пури.

— Докога ще стърчиш над главата ми.

В маниера на Табаков това е покана да седна. Подчинявам се.

— Няма ли най-после да чуя кой те праща?

— Задаваш излишни въпроси.

— Значи още си там.

— Къде другаде?

— Няма да кажа „на гробищата“. Макар че за човек на риска като тебе, това би било съвсем нормално.

— Всяко нещо с времето си.

— И защо, бе Емиле? Пари ли не ти достигат или акъл?

— Май че и двете.

Той отваря най-сетне дървената кутия, която още от одеве тътри със себе си, вади пурата, която по-рано се бе въздържал да запали, прерязва с обигран жест единия край и запушва.

— „Ромео и Жулиета“ — забелязвам. — И аз ги харесвам.

— Прощавай — промърморва ТТ, като побутва кутията към мене. — Не знаех че пушиш пури.

Седим известно време мълчаливи от двете страни на бюрото, като си разменяме облаци дим. Приятен дим, стига да обичате тежките аромати.

— Чак до края на пурата ли смяташ да мълчиш? — произнася лениво домакинът, след като добре се е заситил с никотин.

— Чакам да ти мине лошото настроение. Дано да се лъжа, но имам усещането, че изпитваш известна враждебност към мене.