— Ти нямаш срам, бе — изръмжава добродушно ТТ. — Пускам те у дома си посред нощ, черпя те с пура за сто шилинга, а на всичко отгоре ме обвиняваш и във враждебност. Хайде, казвай, каквото имаш да казваш, нали за това си дошъл.

— Все така ли будуваш нощно време? — питам.

— Такъв ми е обичаят. Работя нощем. Също като другаря Сталин, мир на праха му.

Дръпва от пурата и добавя:

— Ти затова ли си дошъл, да разпитваш за работния ми режим?

— Защо във всяка моя дума търсиш умисъл? — възразявам. — Не може ли да си поговорим свободно като приятели.

— Ченге — приятел? Ти за абдал ли ме смяташ? Изпод бюрото се раздават някакви странни звуци.

— Спокойно, Чърчил, спокойно — произнася Табаков с гальовен глас, какъвто не съм допускал, че притежава.

— Чърчил, ли? Ти и с покойници ли вече говориш?

— Това е кучето ми — обяснява ТТ. — Такъв булдог ти в живота си не си виждал.

И отново произнася с трогателна нежност:

— Излез, Чърч, излез приятелю, да видиш един чичко — ченге.

— Не насъсквай животното.

— Не бой се, знам си аз работата. Реша ли да го насъскам, от тебе едва ли ще остане нещо повече от някой кокал и някоя обувка.

Поканен с такава нежност Чърчил благоволява да се измъкне зад бюрото, приближава се лениво към мене, подушва ме и дори се отърква в панталона ми.

— Я виж! Даже не те захапа — удивлява се Тетето.

— По-добър психолог от тебе е — казвам, за да го ядосам. — Познава добрия човек.

Булдогът е красив, доколкото може да бъде красив един булдог. В първия момент, когато го видях, реших, че е грозен дори за булдог. Но след като се отнесе с такава симпатия към панталона ми, почнах да го харесвам. Сега обаче той отново е изчезнал зад бюрото и Табаков пак се връща към въпроса за служебното ми положение:

— Значи, казваш, още си в службите.

— Какви служби бе, нали знаеш че ги ликвидираха.

— Тогава къде си?

— Никъде. Частпром. Завъртях малък бизнес.

— Ти — и бизнес! Какъв по-точно?

— Завод за свързочни части. „Вулкан“, ако си чувал.

— Че кво разбираш ти от свързочни части? Или това е само фасада?

— Фасада, легенда, какво значение.

— А кой стои зад легендата?

— България. Забрави ли, че има такава страна.

— И ти си неин представител.

— Е, нямам ранг на посланик. Смятай ме просто за техническо лице.

— И какво иска от мен България?

— Знаеш какво: Да върнеш обратно онова, което си присвоил.

— Сумата уточнена ли е?

— Ще се намери с кого да я уточниш.

— Вероятно с Манасиев.

Явно очаква, че с това ще ме стресне, но ефектът не се получава.

— Може и с Манасиев, знам ли.

— В такъв случай ти каква роля играеш?

— Нали ти казах: съвсем незначителна. Аз съм само някогашният ти съученик, дошъл съм да те измъкна от батака, в който си се накиснал.

— Разчувства ме — възклицава Табаков. — Ей Богу, разчувства ме. Едва сдържам сълзите си.

— Не е нужно да ги сдържаш. Нали богатите също плачат.

Посяга към дървената кутия, избира си една пура, после хлъзга кутията към мене:

— Да изпушим по още една „Ромео и Жулиета“, пък ще видим.

— Няма да откажа. Това ще е втората в живота ми.

Приказваме си, бъбрим, надлъгваме се, без да придаваме голямо значение на думите, защото вниманието ни не е насочено към тях. И двамата знаем отлично, че това, което дърдорим, съвсем не е точно онова, което мислим. А онова, което мислим, е грубо казано, едно и също: кой от нас по какъв начин би могъл да използва другия.

Вече е съмнало, но фактът може да се установи само по часовника.

— Няма ли да загасиш този полилей и да дръпнеш завесите, че да ни огрее малко слънце — обаждам се по някое време. — Навън е такава хубава заран.

— Ти пък откъде разбра, че е хубава заран — възразява не без основание ТТ.

— Толкова ли се боиш някой да не те опука.

— Боя се наистина, но не от това. Инак щях ли да допусна в дома си ченге.

— Тъкмо затова си ме пуснал — промърморвам. — Защото имаш нужда някой да те пази.

Вече втори път забелязвам, че някой е ровил в куфара и в чантата ми. Вчера смятах, че това е навярно Пешо, изпълняващ възложената му от Манасиев роля. Миналата нощ обаче Пешо не би могъл да тършува, а в багажа ми пак е бърникано. Не нося нищо особено ценно, та да се боя, че могат да го отмъкнат. Боя се по-скоро от обратното действие — да не би нещо да вмъкнат.

Още заранта уреждам сметката в хотела, натоварвам скромното си движимо имущество на беемвето и се отправям към гарата. Осигурявам си едно шкафче в помещението за ръчен багаж, заключвам там куфара и волен като птичка поемам обратно към центъра. Разликата между мене и птичките едва ли е в моя полза, доколкото не съм в състояние да нощувам по клоните на дърветата, но в момента не мисля за това. Нали до преди малко съм спал.