— Предоставям на вас избора — отвръщам галантно. — Донесъл съм и кафе и чай.

Пакетите, които вадя от чантата и обозначеното върху тях качество на стоката поразмразяват частично настроението на Марта. Размразителният процес се ускорява, когато донасям от колата и голяма кръгла кутия.

— Това кутия за шапки ли е?

— Не съвсем. Захер-торта е.

— Забравила съм й почти вкуса. Нищо не ми пречи да се инсталирам в сладкарницата на Захер и да се правя на важна, но ако стърчиш сама, хората ще си помислят Бог знае какво.

Разговорът става в кухнята, където стопанката вече приготвя чая и подрежда сервиза за торти.

— Защо е нужно красива жена като вас да седи сама където и да било.

— Щедър сте на комплименти. Още онзи ден го разбрах. Но ако търсите отговор на вашето „защо“, отнесете се по-добре към Табаков. „Човекът-собственик“… Познат ли ви е този израз?

— Искате да кажете, че ви ревнува ли?

— И през ум не ми минава да казвам такова нещо.

— В такъв случай може би вие мъничко го ревнувате.

— От кого? От кучето ли? Не помня да е имал някога чувства към някого, освен към Чърч. Нали ви казах: „Човекът-собственик“, такъв е моят бивш благоверен.

Сега вече беседата протича в дневната. Седим в дълбоките кресла визави край ниската масичка, където са разположени стъклариите, порцелановия чайник и шоколадовата торта. Стремя се да ограничавам вниманието си върху тия обекти, защото отплесна ли малко погледа си, ще попадна на снажните бедра, открояващи се като изваяни в тънките бежови чорапи. Не че дамата натрапчиво ми навира в очите прелестите си, но тия кресла са ужасно недискретни. И да кръстосаш крака, и да ги поразтвориш, гледката е винаги предизвикателна. Едва сега забелязвам в подробности колко променена е Марта. Няма хавлия, няма пенюар, нито неугледни чехли. Независимо от мразовития донейде прием, жената се е съобразила с обстоятелството, че й предстои среща с непознато същество от другия пол. Бялата блузка, ефирна като лек полъх върху заоблената снага. Сива, достатъчно къса пола, с оглед на модата и сезона, фини обувки на средновисок ток — нищо общо с обичайните в наши дни калеври, кръстоска между туристически обувки и кокили.

През тюлените завеси на прозореца светлината на юлския следобед се процежда приятна и мека. Приятна и разнежваща е и тихата музика от касетофона. Не съм сигурен, че е виенски валс, но положително не е и механичният тропот на копита върху черепа ти, величан като „техно“. Един лек аромат на фин парфюм лъха от домакинята, напомнящ, че животът не е толкова лош, особено в женска компания.

Говорим си за всевъзможни незначителни неща, без да се стараем особено да поддържаме разговора, а паузите се увеличават, понеже е дошъл ред за езика на погледите и на многозначителните мълчания.

— Вече е пет, а жегата още не се е разсеяла — за белязва Марта, като става и прави две крачки към прозореца.

Жегата не ме интересува особено. Но тези толкова изразителни бедра, напиращи изпод късата тънка пола заслужават внимание.

— Може би ако отворим прозореца ще стане по-хладно — мърморя.

— Ще стане още по-горещо. Това е то Виена: зимата виелици, лятото — жега.

— Бихте могли да се поразхвърляте — предлагам. — Свои хора сме.

— Толкова леко съм облечена, че не виждам какво повече имам за разхвърляне.

— Всичко, което се облича, става и за събличане — възразявам.

Марта вдига голите си ръце, в чиито хармонични форми няма нищо хилаво и потапя пръсти във вълните на буйната си кестенява коса, при което едрите й гърди едва не изхвръкват от дълбокото деколте.

Тя стои така, загледана все още към прозореца, докато аз се приближавам към нея, забелязал финия цип на гърба на блузката й.

— Може би ако се разтвори ципа, ще ви стане по-хладно… Да ви помогна ли?

— Ами помогнете ми. Откога ви чакам.

Този късен летен следобед, с нежната мелодия, долитаща от транзистора, с лекия полъх на скъп парфюм и с разгърдената снажна жена в прегръдките ми… Нищо особено. Някога го наричаха „да правиш любов“, сега младите направо му викат „чукане“. А за мене е само един хубав спомен, вероятно последният топъл спомен в общо взето мразовития ми живот.

Торта Захер и жадни прегръдки, случката би могла да отмине като дребен инцидент в сивото всекидневие, но не отминава, а неусетно се преобразява в постоянна връзка. И Марта, и аз разбира се сме заети с обичайните си дертове, но свободното време го прекарваме по неписана традиция заедно и най-вече на горния етаж.

Говорим си за разни неща и тя ми разправя пасажи от биографията си, примерно как навремето баща й бил служител в посолството в Бон, е, не дипломат, а от техническите, а тя, понеже не вярвала че ще ги държат зад граница достатъчно дълго, та да се накити с диплома на висшист, била почнала да посещава някакви курсове по компютърно ограмотяване, а по това време Табаков бил вече на върха на славата си, та Марта веднъж се одързостила да му се представи и да запита няма ли някакъв начин да я вземе на работа, примерно като секретарка.