Черният хайвер, пушената сьомга, унгарският салам, камамберът, маринованите гъби — нищо не убягва от вниманието на домакина.

— Ти си болен от булимия, бе Траяне.

— Болен съм от гладория — поправя ме той. — Ако знаеш на каква жестока диета съм подложен, ще разбереш, че животът ми е живот на мъченик. Когато съм принуден да ида за някаква среща на ресторант, просто ми се доплаква, като гледам как се хранят здравите хора.

— Ами поплачи си. Нали богатите също плачат.

— Не се повтаряй. Каза го вече.

Едва след като понасища глада си и пресушава първата бира, мисълта му отново се връща към току-що преживяното.

— Абе Емиле, ти акъл имаш ли, та се разхождаш с този патлак в джоба из Виена.

— За тебе го бях приготвил. Ами ти с кой акъл правиш сделки с бандити? Мама не ти ли е казвала да не се събираш с лоши другарчета.

— Не мога всякога да предвиждам как ще се извъртят нещата. Имам един украинец, близък от старо време. По-рано беше шеф на държавно предприятие, после завъртя частен бизнес. И ми се обажда миналата година да спасявам положението. Споразумял се бил с някакъв италиански партньор за доставката на суров нефт. Натоварил украинецът нефта и потеглил за Бриндизи, но още към Пирея италианецът му съобщил, че не е в състояние да закупи нефта по уговорената цена. Стар номер, но още хваща дикиш. Предложил нова скандално ниска цена, а танкерът на нашия не можел да векува в Пирея и да плаща високите такси за престоя. „Спасявай — вика — положението.“ Спасих го. Закупих нефта от украинеца и още същия ден го продадох на мой човек в Бриндизи. Мир и любов. Всички доволни. А сега изведнъж чуваш с каква нова постановка ми излизат.

— Че какъв приятел ти е този твой украинец.

— Не е украинецът. Мафията е. Научили са за случая с нефта и са решили да се възползват.

— Ами ще плащаш. Предполагам, че си купил стоката на безценица, тъй че можеш да си го позволиш. Хвърли им нещо там да мирясат, и толкова.

— Няма да мирясат. Това е шантаж. Почнеш ли да снасяш, ще снасяш до второ пришествие.

— Тежко ти е положението.

— И твоето не е леко. Как ще преговаряш с мене, ако отида на оня свят. Или мислиш да ме последваш?

— По-добре ти ме последвай. Едно завръщане в родината ще те отърве от всички грижи.

— Вярно бе. Как не се сетих.

Встъпителната ми среща с Фурман-внук, изглежда е резултат на рядък шанс или просто на нахалството ми да го потърся в необичаен час и на снизхождението му да ме приеме. Второто свиждане става по предварителна уговорка. А третото… Третото изобщо не става.

Впечатлението ми, че потомъкът на фурмановия род се гуши самотен в някаква си мухлясала кантора, в очакване на онова, което очаква рано или късно всички ни, това впечатление е твърде далеч от истината. Без да се занимаваме с подробности около материалното положение на стареца, ясно е, че той разполага с достатъчен брой щатни или нещатни сътрудници и че огромният мрачен апартамент е само върхът на един далеч по-огромен айсберг. Приемът на евентуалните посетители е възложен на друг старец, който умело жонглира с няколкото стаи, определени за приемни, като веднъж те въвежда в едно помещение, друг път — в друго, а трети път — в трето, вероятно за да не се озовеш лице в лице с някой от останалите посетители, всеки от които би искал да бъде тука инкогнито.

Вече съм имал възможността да се отдавам на своето хоби — чакането в три или четири приемни, като всяко от посещенията ми е завършвало с неизменното комюнике: „Господин Фурман моли да го извините, но засега все още не е готов с обещаните сведения.“ Докато най-сетне един ден досадният рефрен се сменя с нещо по-добро в смисъл на „заповядайте, очакват ви“.

Репликата, с която ме посреща шефът, звучи не толкова като извинение, колкото като обвинение. Материята, подлежаща на изследване, се била оказала не само сложна, но и твърде обемиста, така че имайте предвид това обстоятелство при определянето на хонорара. Последното той не го казва, но то се подразбира и тъкмо заради него Фурман така настойчиво акцентира върху трудността на поставената от мен задача.

— Установихме, че вашият — нека го наречем „клиент“ — има депозитни или текущи сметки в някои от известните европейски банки, като Банк Аустриа, Дрезднер банк или Юнион де банк Сюис. Ще проверим и на останалите места, но поне до този момент не сме открили някакви особено значителни суми от рода на тези, за които вие споменавахте при последната ни среща. Няма да ви занимавам с това какви усилия са необходими за подобни проверки при съществуващия ред в банките, където принципът за съблюдаване на банковата тайна може да бъде нарушен само при съответно решение на съда. Най-главоболната част на изследването ни обаче е свързана с проверките в офшорните юрисдикции, пръснати по целия свят. И въпросът не е само в това, че те са до момента над 50, но че регистрираните в тях офшорни компании са към 150 000. С проучване в подобни мащаби би могъл да се нагърби единствено Интерпол.

— Не съм и допускал, че ще почнете да проверявате офшорните фирми по света една по една, за да установявате истинските собственици. Ставаше дума…

— Помня за какво ставаше дума. И мога да ви кажа дори, че с оглед на известни симптоми успяхме да засечем случаи, когато под прикритието на отделни анонимни компании вашият клиент също е правил вложения. Всичко това е отбелязано конкретно в отчета, който ви предоставям. Ще видите сам, че в него се съдържат интересни факти и в същото време, че той не претендира за някаква всеобемност. Тъкмо затуй моят въпрос към вас е следният: смятате ли, че е необходимо да продължим проучванията или предпочитате да спрем до тук?

— Какво е вашето мнение?

— Моето мнение не е важно. В случая единствено важно е вашето.

— И все пак?

— Доколкото фирмата Фурман-син се занимава изключително с констатации на факти, без да предлага консултации, би следвало да ви отговоря с мълчание. Но понеже ви уважавам като стар клиент и човек близък отчасти с покойния ми баща, ще си позволя да ви предложа не като извод, а просто като материал за размисъл следната скромна хипотеза.

Млъква, като че търси някаква възможно по-неангажираща формула и отправя над очилата си поглед към потъмнелия от годините потон, сякаш чака идеята да му дойде оттам. После казва: