— Вечна признателност срещу няколко шилинга. Сделката си я бива — забелязвам.

— Ти във всяко мое действие търсиш корист.

— И я намирам. Няма ли все пак да го изпием това кафе.

Настаняваме се в креслата край масичката.

— Макс и Мориц, добра идея — забелязвам. — Въпреки че би могъл да гикръстиш Кастор и Полукс.

— Абе и Ромул и Рем да ги кръстя, все ще ги бъркам.

Налива си чашата от предназначеното за него кафениче и отпива със страдалческо изражение:

— Голо кафе. И на всичко отгоре — без кофеин.

— Пълна мизерия — съгласявам се. — И да те пита човек, защо си ги напечелил всички тези милиони, щом не можеш дори да си хапнеш като хората.

— Това твое злобно подмятане ме навежда на една идея. Що не излезем утре извън града, па да се поразходим до Залцбург. Само за ядене ли ще мислим. Лятото ще си отиде без да сме го усетили.

— Какво ще правим в Залцбург?

— Защо трябва нещо да правим. Целия си живот прекарваме в правене на нещо, от което често нищо не излиза. Ще идем да послушаме музика. Има голям концерт в памет на Моцарт.

— Какво млъкна? — казвам.

— Очаквам да запиташ „Кога е починал?“.

И ето ни в ранния следобед на следния ден, за пръв път извън бомбоубежището, както понякога ТТ именува жилището си.

— Защо си го нарекъл така? — питам за справка.

— От глупост. Нарекох го така още навремето, когато бях много наивен.

В мерцедеса освен нас двамата са Ромул и Рем, пардон, Макс и Мориц. Табаков седи отпред до единия хлапак, който шофира. Аз съм се разположил с другия отзад. Движението по автострадата не е твърде натоварено, във всеки случай не дотолкова, че да не забелязвам какво точно става пред нас и зад нас.

— С чероки са — установявам по повод на украинците, които са ни сподирили.

— Не вдигай скоростта — говори Тетето на шофьора, който инстинктивно е натиснал газта. — Не сме тръгнали да се надбягваме.

— Могат да изпреварят и да ни засекат — оправдава се момчето.

— Тук на автострадата няма да посмеят. Продължаваме да се движим с умерена скорост.

Украинците с джипа на десетина метра зад нас — също. Табаков бъбри по мобифона с някого. Аз подремвам отзад. Мир и любов, както казва Тетето.

— Сега ще свиеш в следващото отклонение — нарежда шефът, когато край нас се мярка рекламна табела с насочен в пространството гигантски показалец и с надпис Мотел Розенбергер. Познато място. Навремето точно тук някакви симпатяги се бяха опитали да ми натикат в колата един компромат под форма на наркотик.

Ето го и отклонението. Пътят в плавен завой леко извива нагоре към височината, където е разположен мотелът. Идеално място за стьписваща операция под лозунга „стой, ръцете зад врата!“.

Украинците очевидно са на същото мнение. Черокито ни изпреварва, завива в дясно и ни прегражда пътя. Пасажерите, ако не броим шофьора, са вече познатите типове. Шефът с превързана ръка остава при водача, докато другите двама пъргаво скачат от джипа и обсаждат мерцедеса от две страни:

— Отваряйте! — прозвучава сурова команда.

Заедно с нея обаче прозвучава и воят на полицейска сирена. Бандюгите се оглеждат озадачено назад, докато в същото време друга сирена се обажда отпред. Минута по-късно черокито на свой ред е блокирано. Отново сме като на кино. И отново дават гангстерски филм. Две полицейски коли, пристигнали от двете срещуположни посоки, се присъединяват към джипа и неговите обитатели за кратка справка. Прибиране на пищови, щракане на белезници — подробностите са известни. Нас не ни канят дори да излезем от мерцедеса. Само ръководещият операцията офицер поздравява бегло Табаков и прави знак да продължим пътя си.

— Този май те познава — забелязвам.

— Защо трябва да ме познава.

— Ами не ни поиска дори документите.

— Че това да не са вашите катаджии. Тук полицаите от пръв поглед разбират кой гражданин е редовен и кой за прибиране.

— Като ги пуснат, пак ще довтасат.

— Най-първо ще полежат. А след това не само те, ами и внуците им няма да могат да припарят до Австрия.

Подминаваме мотела и отново излизаме на автострадата. Отклонението очевидно не сме го направили, за да пием по един швепс. Излишно е вече да питам дали полицейският шеф и Тетето се познават.

Доста по-късно — ново отклонение и друг мотел. Мондзее. Мотелът се издига на една височина над езерото и отвън поне не представлява нищо повече от някаква бетонна конструкция. За сметка на това езерото, заобиколено от гористи планински склонове е наистина красиво, доколкото имам представа за този род природни дадености.

— Знаеш ли — казва Табаков, като слизаме от колата и се отправяме към мотела, — ако не държиш прекалено на своя Моцарт, предпочитам да не се мъкнем чак до Залцбург.