Шрифт:
— Окей.
Тя го последва навън в коридора и застана пред вратата на Блек.
— Той?
— Той е окей, говорих с него преди малко.
— Добре.
— Тогава лека нощ, Ребека, прати ми имейл, когато уредиш транспорта…
— Разбира се.
Тя се поколеба една секунда. Мисълта я споходи от нищото, но във всеки случай беше принудена да попита, за да я отхвърли.
— Само един последен въпрос. Онази организация…
— Да?
— Случвало ли се е някога да се нарекат…
Играта!
Само за това можеше да мисли.
Въпреки всичкия алведон главата му пулсираше трескаво толкова силно, че очите му щяха да изхвръкнат.
— Не изглеждаш много добре, приятел… — измърмори таксиметровият шофьор.
No shit, Sherlock…
— Грип — отвърна той лаконично, дъвчейки незапалената си цигара. — Голяма гадост е да го хванеш през лятото…
Шоферът се ухили.
— Със сигурност! Аз всяка есен се ваксинирам, за да ми се размине. Знаеш, с всичките хора, дето срещаш покрай тая работа, в колата се носят вируси и други лайна…
Той спря, огледа се, след което направи остър обратен завой през непрекъснатата линия по средата на пътя.
— Но е ясно, след свинския грип и всички, които се разболяха от ваксината, човек почва малко да се колебае…
— Ммм — процеди HP. Шоферът му напомняше на някого, но не можеше да каже точно на кого.
— Понякога човек направо да се чуди дали изобщо е имало свински грип, или всичко е било начин да пуснат в обръщение цял куп неизпитани ваксини… — продължи шофьорът.
Нямаш си и представа, приятел!
В нормални случаи би се хвърлил в дискусията, но сега не смееше да си отвори устата от страх да не изхвърли каскада от драйфано.
Вече бяха на „Шепсбрун“, оставаха още три-четири минути и ще, не ще трябваше да издържи.
Натисна копчето за сваляне на прозореца, за да пусне малко свеж сутрешен въздух.
— … сума ти други неща, които властите ни пробутват. Като онова, дето щели да съхраняват целия интернет и телефонен трафик, чул ли си? Горе-долу същото като пощата да отваря всички писма и колети, преди да ги достави. Скапана измислица на Европейския съюз, която обществото приема само защото сме твърде заети с кралските особи и кръвосмешенията им… Чиста проба ГДР, мен ако питаш…
HP кимна разсеяно.
Изведнъж се беше сетил на кого му приличаше шоферът.
Манге…
Мамка му, как му липсваше Манге. От зимата насам нито гък. Не си вдигаше телефона: нито мобилния, нито домашния. Почти като че ли нарочно стоеше настрана…
— Ето на, пристигнахме, „Кунгстредгорден“. С карта или в брой?
HP смотолеви нещо неразбираемо и измъкна смачкана стотачка от джоба на панталоните.
— Колко е часът, между другото?
— Шест и половина сутринта, приятел, ужасно време да е буден човек…
HP отвори вратата и стъпи на тротоара, мъчейки се същевременно със запалката.
Ръцете му така трепереха, че за малко да си изгори носа, докато запали цигарата.
Потрепери на сутрешния хлад и за да се стопли малко, направи няколко дълбоки дръпки. Осветената фасада на „Гранд“ се намираше на няколкостотин метра пред него.
Той мушна ръка в джоба на якето и обгърна дръжката на револвера с пръсти.
Почти стигна.
Почти у дома…
Тя се протегна и направи кратка разходка из коридора. Близо четирите часа на стола бяха накарали ставите и да се вдървят.
Сподави кратка прозявка и погледна към часовника. След няколко минути щеше да е време да потеглят.
Румсървисът беше дошъл преди половин час, което означаваше, че Блек вече беше наспан, изкъпан и заситен.
За разлика от нея самата…
Тя потисна още една прозявка, след което вдигна дясната си ръка във въздуха. Само леко, почти незабележимо потрепване.
Ефектът от приспивателното все още не беше отшумял. Хапчетата не и помагаха съвсем за проблемите със съня и макар че лекарят и каза да увеличи дозата, тя най-често се оказваше по-скоро в замъглен ступор, отколкото в дълбок сън, от какъвто се нуждаеше. Шишенцата изпъваха плата на панталона.
Едни хапчета, за да изкара нощта, други, за да изкара деня…
Мислите и продължаваха да кръжат. Банковият сейф, паспортите, револверът, Тате Самер — или ако всъщност не се казваше Андре Пелас — и накрая, естествено, Хенке.
Беше му звъняла четири пъти през нощта, а освен това му прати и есемес. Грубо нарушение на указанията на Стигсон. Но точно както обикновено тя се беше добрала единствено до безчувствената гласова поща.
Можеше, разбира се, да е съвпадение, вероятно точно така стояха нещата. Децентрализирана терористична организация, наричана понякога Играта можеше и да няма нищо общо с онази игра, в която Хенке се беше забъркал.