Единият от униформените полицаи извика нещо, което тя не чу, след това вдигна оръжието си към Томас.

— Да се оправя сам, карай, карай!

Шелгрен натисна педала на газта до дъно и те потеглиха с летящ старт.

— Какво, по дяволите, се случи? — изсъска той, когато излязоха на Стрьомбрун.

Клатещи накланящи се движения, които му бяха така познати.

Лежеше отзад в автомобил, някакъв ван, който се движеше бързо. Страшно бързо.

Остър завой го запрати към стената и го накара да изскимти от болка.

— Буден е — той чу женски глас да казва някъде зад главата му.

Опита да се обърне, но от усилието отново му причерня пред очите.

— Не, пак припадна… — беше последното, което долови.

He обичаше да се вози в хеликоптери. Резките движения на машината бяха неестествени. Не като самолет, който меко се носеше по въздушните потоци. Ако двигателите внезапно се случеше да спрат, всъщност нямаше да се случи нищо. Пилотът щеше да снижи носа и самолетът дълго време щеше да лети, плъзгайки се, докато оправяха проблема.

Но ако един хеликоптер имаше проблеми с двигателя, човек не разполагаше с много секунди, за да се пребори с гравитацията.

Тя се отърси от чувството на дискомфорт и погледна часовника.

— Остават десет минути…

Блек вдигна поглед от блекберито си.

— Окей, благодаря…

— Чухте ли се с Томас?

— Да, казва, че всичко се е уредило с полицията и че ще се присъедини към нас с кола по-късно през деня.

— Хубаво…

Тя пое дълбоко въздух.

— А Вие как се чувствате? — попита после.

— Добре — отговори той малко припряно. — Направо отлично — добави после. — Извинявай, Ребека, трябва, естествено, да ти благодаря за намесата пред хотела. Какво всъщност се случи там?

Той опитваше да звучи овладяно, но тя без никакви проблеми долови лекия трепет в гласа му. Освен това изглежда беше започнал да я нарича Ребека, вместо мис Нормен.

— Всъщност не знам точно. Демонстрантите пробиха напред, но след това не ми е съвсем ясно. Надявах се Томас да ми се обади и да обясни…

— Той беше зает с полицията…

— Да, разбирам. Законът за оръжията в Швеция е строг, щях с радост да му обясня, ако ме беше попитал. Но той така и не ми каза, че е въоръжен…

— Да, това беше малко неразумно. Томас е много лоялен. Иска само доброто за мен и за компанията.

Тя кимна в отговор.

Блек се поизправи и кръстоса крака.

— Но той така и не стреля, това трябва да му се отчете, нали?

— Така е — отвърна тя кратко. — Аз стрелях.

— Това ще означава ли проблеми за теб, за нас?

— Все още не знам. Имаме лиценз да носим оръжие и звъннах на дежурния комисар в Стокхолм, обясних му какво се е случило и как може полицията да се свърже с мен. Остава да видим…

Последното беше лъжа.

Тя щеше да мине през малък ад, докато обясни действията си, вече го знаеше. Лиценз или не, човек не можеше да открие пряк огън току-така, още повече в центъра на града. Предпоставките за възпроизвеждане на предупредителен изстрел бяха същите като тези за стрелба на месо. Непосредствено надвиснала сериозна опасност за здравето и живота.

И такава наистина имаше.

Мъжът с якето беше вдигнал оръжие точно когато Томас извика и естествено, беше съсредоточен върху Блек.

И въпреки това тя беше изстреляла само предупредителен изстрел…

Всичко се беше случило съвсем инстинктивно и сега впоследствие и беше трудно да обясни защо беше действала така.

За да извлека най-доброто от една катастрофална ситуация, убеждаваше се тя.

Във всичко това имаше нещо нередно. Томас беше блокиран без шанс да действа. Оръжието, нападателят, това беше пример за самозащита почти като по учебник.

Бяха изпълнени всички предпоставки за откриване на пряк огън. Но в блъсканицата беше невъзможно да стреля към нападателя, без да рискува да уцели невинни хора.

Така беше, разбира се.

Тя погледна надолу и хвана коленете си, за да накара ръцете си да застанат неподвижно.

Изведнъж забеляза, че Блек продължаваше да я гледа. Изучаваше лицето и внимателно по начин, който не и се поправи, а след това сниши поглед към треперещите и ръце.

— Адреналин — каза тя. — Скоро ще отмине…