Всичко друго беше невъзможно. За разлика от на практика всички други випове, с които беше работила, той тръгна право към нея, подаде и ръка и се представи — все едно беше нужно да го прави…

Освен това я помоли да опише мерките за сигурност, даже я попита какво би искала да направи той, за да улесни нейната и работата на останалите охранители…

На живо беше по-висок, отколкото бе изглеждал по CNN, а също и по-млад.

Може би се дължеше на това, че се усмихваше повече, отколкото го правеше по телевизията. Блестящо бяла усмивка, която веднага се оказа заразна.

Блек не можеше да е на много повече от четиридесет. Беше поне един и деветдесет висок, но въпреки източеното тяло костюмът с двойно закопчаване му стоеше като излят. Косата му беше подкъсена при врата, но прошареният бретон висеше малко непокорно и го принуждаваше от време на време да прокарва пръсти през него, за да го намести.

По някакъв начин повтарящият се жест придаваше на очите му още повече присъствие и енергия.

За пътувал десет часа Блек изглеждаше почти нагло свеж. По ризата и по сакото му нямаше и най-малка гънка, така че трябваше да се е преоблякъл, може би дори изкъпал?

Ако се съдеше по изложението на колегата, на частния самолет на Блек не му липсваха никакви удобства. Но както Шелгрен, така и папката и с предварителна информация бяха сгрешили за едно. Блек не беше пътувал сам. Едър късоподстриган мъж с бичи врат, мокасини и зле стоящ провиснал костюм също бе дошъл със самолета.

За кратко тя си помисли, че беше стюард. Но после срещна погледа му и веднага промени мнението си. Бичият врат безспорно беше от нейния бранш.

Мъжът стоеше настрана, но тя виждаше, че внимателно слуша разговора им.

Щом тя настани Блек на задната седалка на колата си и провери повторно дали всичкият багаж си е на мястото, бичият врат дискретно я придърпа встрани.

— Томас — каза той кратко и тя не разбра дали това всъщност беше личното или фамилното му име. — Chief Security Office at PayTag — продължи той. — Pleased to meet you, Rebecca. I’ve heard a lot about you…

Тя кимна кратко, докато се здрависваха.

За съжаление, не мога да кажа същото, помисли си тя. Никой изобщо не те е и споменавал.

Той тичаше.

Колкото можеше, право към изхода далеч в края на коридора.

Но въпреки че се напрегна до краен предел, въпреки че вратите на офисите от двете му страни профучаваха покрай него толкова бързо, че едва успяваше да ги възприеме, не се приближаваше до целта си. Чуваше как преследвачите го настигат…

Сивият линолеум под краката му се огъваше, ставаше все по-мек с всяка измината крачка.

Почти като…

Пясък.

Той продължи да тича.

Знаеше, че все още са по петите му. Чуваше дъха им да прорязва пустинната нощ.

Змиите се появиха от нищото. Изскочиха от скривалищата си с широко зейнали усти и оголени зъби. Десетки, може би дори стотици. Опита се да ги избегне, тичаше на зигзаг по пясъчните дюни, за да бъде по-трудна мишена.

Но беше невъзможно.

Усети зъби да пронизват бедрата му.

Веднъж, два пъти, три…

И още…

После змиите ненадейно изчезнаха.

Той хвърли бърз поглед през рамо и ги видя да се приближават. Стотици костюмирани мъже, спринтиращи по пясъка. Бомбетата на главите им бяха смъкнати почти до веждите, но там, където трябваше да са носът и очите им, имаше само голяма зелена ябълка.

Мъжете го настигаха, пясъкът се разпръскваше около добре полираните им обувки. Гърдите му щяха да се взривят, краката му изведнъж станаха тежки като олово, но ги принуди да му се подчинят.

Продължавай напред!

Нагоре.

Към върха.

Той видя пред себе си да се разтваря пропаст и опита да смени посоката. Но краката му вече не го слушаха. Вместо това продължиха право напред, отведоха го към стръмния ръб на нещо, което вече не беше пясъчна дюна, ами покрив.

Видя птиците, които чакаха долу. Хиляди черни пустинни гарвани с лъскави пера и клюнове като ятагани.

Или му се привиждаше?

Това не бяха ли всъщност остри мазни скали?

Той падаше.

Първо бавно.

След това все по-бързо.

Земята се приближаваше.

Знаеше, че ще боли. Повече от всичко, което беше преживявал досега. И в мига, в който болката се стрелна през тялото му и накара крайниците му да се свият в див спазъм, чу гласовете им.

— Искаш ли да играеш една игра, Хенрик Петершон?

Wanna play a…

ГЕЙМ?

Думата все още отекваше в главата му, когато се събуди.