— А, вие сте, колко хубаво. Линията сигурна ли е?

— Абсолютно.

— Добре тогава, ще се радвам да получа обяснение на това, което се случи.

— Разбирам…

— Не одобрявам, когато направените споразумения не се спазват. Това, което стана…

— Ще ни е от полза в дългосрочен план, повярвайте ми!

— По какъв начин?

— По всички начини…

— Слушай внимателно, не харесвам такива игрички. Можеш да се наричаш Водач колкото си искаш, но не забравяй кой плаша за дейността ти.

— Интересите на клиентите ми стоят, естествено, винаги на първо място в списъка ми с приоритети, скъпи приятелю.

— Надявам се! Нека за момент пренебрегнем този… инцидент. Как стоят нещата с останалата част от плана?

— Отлично. Всъщност тъкмо се каним да започнем. Няма да останете разочарован, мистър Блек.

Асансьорът ги отведе до ниво, откъдето имаха добър изглед. Виждаха остъклената главина с пет спици, проточващи се на петдесет метра право в планината във всички посоки около мястото, където бяха застанали. Ако беше разбрала правилно, под тях имаше редица такива етажи.

Контролната зала, към която гледаха през големия стъклен прозорец срещу асансьорите, безспорно беше впечатляваща.

Беше влизала в няколко подземни инсталации, докато работеше в СЕПО. Тази на „СОС Аларма“, долу под църквата на Св. Йоан, беше най-внушителната. Но беше нищо в сравнение с това тук.

Над трийсет работни места, разпределени в три сърпообразни редици една над друга, така че всички имаха пряка видимост към гигантските екрани, които се намираха най-долу в средата.

Всяко работно място имаше три големи свързани монитора с мишка и клавиатура и прилежно окачен хедсет от едната страна. Цялото помещение напомняше малко на централата в полицейското управление, но естествено беше по-модерно и безкрайно по-скъпарско.

Контролната зала беше празна, а всички монитори вътре — изключени.

— При пълен капацитет ще имаме трийсет оператори, работещи на три смени. Всички те са експерти по IT сигурност. Освен това при нужда можем да се подсилим с още десет души… — надуваше се ръководителят, който изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се спука от гордост.

В което може би нямаше нищо чудно…

Поканените репортери, общински политици и народни представители изглеждаха също толкова впечатлени от съоръжението, колкото и тя самата. Някой от тях зададе въпрос, който тя не чу, но каквото и да беше казал, трябва да е било забавно, защото всички избухнаха във всеобщ смях.

Блек стоеше малко встрани, заобиколен от двама души от ръководството на Крепостта, както и тъмнокоса жена някъде около четиридесетте, която Ребека беше срещала няколко пъти в офиса, една от новите чуждестранни шефове, Антеа Равел. Не особено симпатична, говореше от онзи тип сух снизходителен английски, който те кара да се чувстваш като прост слуга. Освен това лицето и беше толкова стегнато от лифтинга, че изражението и почти винаги беше едно и също.

Някои в офиса я наричаха Ледената кралица, което беше доста сполучлив прякор.

— Добър въпрос. Ние, естествено, гледаме на защитата на съоръжението много сериозно — каза ръководителят.

— Освен всичко останало кандидатстваме за класификация „защитен обект“, което означава увеличени правомощия за нашите служители по сигурността. Също така планираме в скоро време да направим обширна тренировка заедно с Националния отряд за бързо реагиране. Сигурността е наш най-висш приоритет…

Блек изведнъж обърна глава и срещна за кратко погледа и. После се обърна настрани и каза нещо на Ледената кралица, което я накара да погледне по посока на Ребека.

Жената докосна горната част на ръката му с длан и се наведе напред. Зашепна нещо толкова близо, че устните и почти се допираха до ухото на Блек. Продължи да шепне още няколко секунди, преди бавно да се отдръпне назад. Каквото и да каза Ледената кралица, то развесели и двамата и Ребека не можеше да се отърве от чувството, че обсъждаха нея.

Принуди се да ги игнорира и вместо това се съсредоточи обратно в ръководителя на обекта.

— Ето, че дойде време за големия миг — каза той, преминавайки внезапно на английски. — Бих искал да помоля нашия изпълнителен директор, Марк Блек, да пристъпи напред и да натисне копчето.

Тълпата от зрителя се раздели и пропусна Блек напред към панорамния прозорец.

Един служител подаде на Блек малка кутия с голям, червен бутон и той отдели минута-две да позира с пределно ясния символ, докато фотоапаратите святкаха.

— С това обявявам централата за открита — каза после.

Натисна бутона и долу в контролната зала изведнъж всички монитори се съживиха.

Трябваше веднага да стане, да благодари за помощта и да се отправи към вкъщи. Вместо това ги остави да му покажат чертежите, да му разкажат за електрическата ограда, камерите, пазачите, които патрулираха обекта. Слушаше ги само с половин ухо. Но едно нещо забеляза ясно. Никой тях не обели и дума за това как смятаха да преминат през всичко, което, разбира се, можеше да се обясни по два начина: