— Не се шегувам, Манге. Хенке вече се опита да ме убеди, че чичо Таге е Водача, а сега явно е твой ред, но за разлика от вас двамата чичо Таге ми е помагал, спаси ми кожата на два пъти…

Гласът по говорителите обяви следващата станция, на която тя не чу името и влакът намали скоростта.

— Освен това имаш нещо мое, Манге… — каза тя.

— К-к’во?

— Не се прави на глупав. Банковият трезор на „Свеавеген“. Открадна от сейфа ми метална кутия, която принадлежеше на баща ми. Видях те на записа…

— Не знам за какво говориш, Бека — каза той малко припряно. — Виж сега… — той се наведе по-близо до ухото и. — Играта е като теста на Роршах — онези мастилените петна, знаеш. Мозъкът има собствено тълкуване и сам запълва дупките. Човек вижда само това, което иска да види, Ребека…

Влакът стигна перона, спря рязко и тя отново едва не падна.

Вратите се отвориха и хората се заблъскаха във всички посоки.

Когато си възвърна равновесието и се огледа, него го нямаше. Минаха няколко минути, докато открие мобилния телефон, който беше пъхнал в джоба и. Лъскав и сребрист със стъклен сензорен екран.

Вече беше подредила почти целия пъзел.

Или поне така си мислеше. Баща и, Андре Пелас, ядрената програма, банковият сейф, Таге Самер… Всички брънки бяха свързани, а веригата можеше да стане и още по-дълга, ако се включеше и немислимото: револверът, „Свеавеген“ и Улоф Палме…

Но засега опитваше да усмири препускащото си въображение.

Вместо това продължи да клати веригата, която беше започнала преди няколко дни:

Татко и Андре/Чичо Таге служат заедно в ООН.

Татко е несправедливо отстранен за действие, което смята за правилно.

Чичо Таге отново назначава татко в тайната ядрена програма. Изпраща го на секретни мисии до САЩ, за да обменя информация с американците. Прави това години наред, въпреки че проектът официално е прекратен. Продължава чак докогато онзи вестник започва да се рови в работата им в средата на осемдесетте. Тогава всички се паникьосват, проектът е заровен веднъж завинаги и без предупреждение татко отново се оказва на улицата, а всичко, в което той и чичо Таге са вярвали и за което са работили през годините, попада в кошчето за боклук.

И всичко това по вина на правителството на Палме…

Гаденето, което я преследваше още от клаустрофобичния малък офис на Туре Шьогрен, не искаше да си отиде. Тя стана от дивана, отиде до прозореца и го отвори.

Улицата долу беше тъмна, нямаше никакво движение. Короните на дърветата отсреща правеха невъзможно да се види на повече от десет метра навътре в парка. За няколко мига и се стори, че някой стоеше между сенките, някой, който я наблюдаваше. Знаеше, че просто си въобразява, но все пак не можа да не дръпне една от завесите, преди да се върне при дивана и лаптопа.

Трябваше и само минутка да открие описанието на извършителя в Уикипедия:

През 1986-а татко беше на 45. Мотивиран, разочарован, неуспял и параноичен. Освен това от хората, които никога не забравят несправедливостите, въображаеми или реални.

Абсолютно никога…

Всичко необходимо беше оръжие, УПО. И малко помощ…

Защото може би не е бил сам? Ами ако е получил внимателно побутване в правилната посока от някого, на когото е разчитал? Разговор, указание за час и място. Може би не беше нужно повече от това. Може би татко си е мислел, че е получил нов шанс? Че отново е бил част от по-голям контекст, където услугите му все още са били желани. Където все още е бил някой.

Обратно в играта.

Историята се повтаря…

Но нещо не се връзваше, малко парче от пъзела, което стоеше леко накриво. Проблемът беше, че тя не можеше да разбере кое.

Белият микробус изкачи стръмен хълм и влезе в малък павиран двор, обграден от разрушена селскостопанска постройка с Г-образна форма.

— Пристигнахме.

Нора сложи внимателно ръка на рамото на HP, но той вече се беше събудил преди известно време, когато колата изостави асфалтираното платно и тръгна по тесния чакълен път.