— Най в дъното. Там е малкият ми кът — каза Туре и махна със свободната си ръка към далечния край на коридора.

Той тръгна и тя го последва, вървейки на метър-два зад него.

Любопитна дребна фигура, малко по-ниска от самата нея. Изтъняла сива коса, спретнато зализана настрани. Очила за четене на връвчица около врата. Вълнена жилетка, бяла риза и вратовръзка, въпреки че навън беше сигурно трийсет градуса, а накрая и тези бели памучни ръкавици.

Облеклото засилваше впечатлението за мил малък дядо. Но след няколко секунди тя забеляза също, че изгладената яка на ризата беше износена и протрита, а лъснатите му обувки отдавна се нуждаеха от нови токове. Усещането за прокрадващия се постепенно, но неизбежно упадък внезапно я натъжи. Беше го виждала и преди, отблизо.

Татко. Като че всичко започваше и приключваше с татко.

Туре Шьогрен посочи двойна врата малко напред и вдясно.

— Апартаментът е там, вътре… — прошепна той.

— Какво?

Той спря и се обърна.

— Апартаментът. Апартаментът на Нели Закс, запазен точно какъвто е бил, когато е умряла. Всичко си е вътре. Абсолютният мехур време, очарователно, нали така?

Тя се усмихна, опитвайки се да изглежда, сякаш знаеше за какво говореше той, но очевидно не се справи особено добре.

— Нали знаеш коя е била Нели Закс?

— Ъъ… всъщност не.

Той въздъхна, след което вдиша дълбоко.

— Нели Закс, немска писателка от еврейски произход, родена на десети декември 1891-ва в Шьонеберг. Авторка главно на поезия, ранните и творби са изгорени по време на нацистките книжни клади през 1933 г. Селма Лагерльоф лично и помага да избяга в Швеция през 1940-а, а през 1952-ра тя става шведска гражданка. Остава тук до смъртта си през 1970 г.

Той спря, за да си поеме дъх.

— Нели Закс получава Нобеловата награда за литература през 1966-а, което, между другото, е обявено на рождения и ден. Тя завещава всичките си притежания на Кралската библиотека: документи, книги, дори и интериора на апартамента. Всичко е запазено тук, вътре…

Той отново посочи към двойната врата.

— … точно както е било в деня на смъртта и.

Ребека кимна, без да знае точно какво да каже. Но този път той, изглежда, забеляза вялия и отговор.

— Малко отклонение може би, извини ме. Нямам посетители много често и понякога може да бъде малко самотно…

За миг изглеждаше сякаш дребният мъж почти се изчерви.

— Но историята на Нели Закс на места всъщност върви ръка за ръка с темата, която те интересува.

Той спря пред малка врата, извади ключ и отвори.

— Заповядай и добре дошла, Нели… Не, не, искам да кажа. Ребека, разбира се… — поправи се той бързо.

Тя влезе вътре. Стаята едва ли беше по-голяма от десет квадратни метра и леко клаустрофобичната атмосфера незабавно и напомни за стаята за разпити горе в Круноберг. Работно бюро, покрито с листа, няколко претрупани лавици за книги покрай стената, както и два офис стола запълваха почти всяка свободна повърхност.

Дребният мъж затвори вратата след нея. Дебелите бетонни стени като че по някакъв начин погълнаха звука и той прозвуча слабо и пресечено.

— Та, както казах — продължи Туре, — Нели Закс става шведска гражданка през 1952 г., същата година, когато започнахме строежа на първия ядрен реактор долу в подземията под Кралската техническа академия. Но моля те, седни…

Той посочи към един от столовете.

— 1966-а, когато тя получава литературната награда, Швеция подписва договора за неразпространение, в който обещаваме да прекратим опитите си да създадем атомна бомба, а по времето на смъртта и през 1970-а, закриването тече с пълна сила. Две години по-късно на практика всичко е преустановено…

— Но не съвсем всичко… — добави Ребека бързо.

Той я изгледа продължително и за първи път отпи от кафето си.

— Нее, имаш право. Една част от проекта продължи. Наричаха го защитно проучване…

— Но в действителност е бил нещо съвсем различно? — допълни тя.

Той поклати бавно глава.

— Човек не бива да вярва на всичко, което чете в интернет, миличка…

Той потупа капака на един затворен лаптоп стар модел, който лежеше по средата на масата.

— Като цяло ядрената програма беше закрита през седемдесетте, реакторът в атомната електроцентрала Огеста беше спрян през 73-та. Разбира се, имаше останки тук-там, но сферата на дейността им беше силно ограничена и те се занимаваха единствено със защитни проучвания.

— Аха, а каква е била твоята роля, Туре?

Тя погледна към ръчния си часовник.

— Бях научен сътрудник в проект Л, както му казваха. Работих главно в Огеста в така наречения Реактор 3. Опитвахме се да произведем собствен плутоний, но за жалост, не стигнахме далеч. Когато Ерландер и Палме ни закриха, трябваше да прекратя работа. Сега в последствие, естествено, виждам, че е било за добро. Човек, който е в есента на живота си, не иска да му тежи на съвестта, че е разработил атомна бомба.