Каската. Носих същата през четирите години в морската пехота, четири години активна служба, включваща истински бойни действия през Първата война в Залива. Втори полк, осми батальон, втора дивизия на американската морска пехота. Ние бяхме първите американски военни части, влезли в сражение с иракчаните в Кувейт. Не беше сериозна битка, но видях достатъчно ранени и убити и от двете страни.

Сега бях заобиколен от шепа измислени войничета, които не бяха чували истински изстрел и не можеха да пробягат километър и половина, без да припаднат. И това бяха добрите.

Когато пристигнахме в ареста, там имаше фотограф от местния вестник. Горилите ме въведоха бавно, като се постараха да бъда сниман отвсякъде. Така си представяха работата с медиите.

Не след дълго щях да науча, че друг екип правителствени биячи са нахлули в кантората на „Коупланд, Рийд и Банистър“ почти по същото време, докато аз съм обядвал с колегите си в клуба. Благодарение на бляскавата си предвидливост и прецизното планиране смесеният щурмови екип изчакал до обед, когато единственият човек в кантората беше клетата госпожа Хендерсън. Тя разказа впоследствие, че федералните нахлули през входната врата с извадени оръжия, крясъци, ругатни и заплахи. Хвърлили върху бюрото й заповед за обиск, накарали я да седне на стол до прозореца и я уверили, че ще я арестуват само ако помръдне, после се заели да изтърбушат скромната ни кантора. Отмъкнали всички компютри, принтери и няколко десетки кашона с папки. По някое време господин Коупланд се върнал от обяд. Когато се възпротивил, насочили пистолет към него и той седнал до разплаканата госпожа Хендерсън.

Арестът ми несъмнено беше изненада. Вече повече от година се разправях с ФБР. Бях наел адвокат и той направи всичко възможно да им сътрудничи. Преминах през два теста с детектор на лъжата, проведени от експерти на ФБР. Предадохме им цялата документация, която като адвокат имах правото да покажа на някого, без да нарушавам професионалната етика. Скрих от Дион много от случващото се, но тя знаеше, че съм адски притеснен. Борех се с безсънието. Мъчех се да се храня, но нямах апетит. Най-накрая, след като почти дванайсет месеца живях в страх и се ужасявах от потропването на вратата, ФБР осведоми адвоката ми, че правителството вече не проявява интерес към мен.

Правителството излъга, и то не за пръв път.

В ареста, място, което посещавах най-малко два пъти седмично, имаше друг екип от агенти. Бяха облечени с тъмносини якета с яркожълт надпис „ФБР“ на гърба и щъкаха наоколо много делово, макар да не проумявах какво точно вършат. Местните ченгета, мнозина, от които познавах добре, ме гледаха озадачено и със съжаление.

Наистина ли беше необходимо да изпращат двайсетина федерални агенти да ме приберат и да конфискуват папките ми? Преди малко бях излязъл от кантората си и бях тръгнал към хотел „Джордж Уошингтън“. Всяко немарливо ченге в обедна почивка можеше да ме спре и да ме арестува. Обаче така щеше да развали удоволствието от работата на тези адски важни персони.

Тикнаха ме в тясна стаичка, настаниха ме на масата, свалиха белезниците и ми наредиха да чакам. Няколко минути по-късно влезе мъж в тъмен костюм и се представи:

— Специален агент Дон Конър от ФБР.

— За мен е истинско удоволствие.

Той подхвърли на масата някакви документи.

— Това е заповедта за арестуването ви. — После стовари дебела купчина прихванати с телбод листове. — Ето и обвинението. Давам ви няколко минути да го прочетете.

Обърна се, излезе от стаята и затръшна вратата с всичка сила. Беше дебела, метална и когато се блъсна и потрепери, звукът кънтя няколко секунди в стаята.

Звук, който никога няма да забравя.

6

Три дни след първата ми среща с директор Уейд ме викат отново в кабинета му. Заварвам го сам да води важен разговор по телефона. Заставам неловко до вратата и чакам. Когато приключва своето участие в разговора с едно грубо „Това е достатъчно“, той се изправя и ми нарежда:

— Ела с мен.

През страничната врата влизаме в съседната заседателна зала, боядисана в типичното за държавната администрация резедаво и снабдена с много повече метални столове, отколкото може някога да бъдат използвани.

Одит от предишната година е установил, че Управлението на затворите е закупило за „административна употреба“ четири хиляди стола на цена осемстотин долара всеки. Същият производител продава същия стол на цена на едро седемдесет и девет долара. Пет пари не давам, но сега, когато работя за трийсет цента на час, гледам на парите по различен начин.

— Седни — кани ме директорът и аз се настанявам на един от грозните и неуместно скъпи столове. Той решава да седне от другата страна на масата, понеже помежду ни винаги трябва да има преграда. Оглеждам се и преброявам двайсет и два стола. Както и да е. — Онзи ден, след като си тръгна, звъннах във Вашингтон — осведомява ме сериозно, все едно най-редовно звъни във Вашингтон. — Бюрото ме посъветва да действам по свое усмотрение. Мислих по въпроса известно време, после се свързах с ФБР в Роуаноук. Изпратиха ми двама агенти, които чакат в коридора.

Изражението ми остава непроницаемо, но вътрешно ликувам.

Той размахва пръст.

— Предупреждавам те, Банистър, ако се окаже измишльотина и се злепоставя, ще направя всичко по силите си да ти вгорча живота.

— Не е измишльотина, господин директор, кълна се.

— Не знам защо ти вярвам.

Директорът вади от джоба си очила за четене, намества ги по средата на носа си и се взира в някакъв лист.

— Говорих със заместник-директора Виктор Уестлейк, който отговаря за разследването. Изпратил е двама от хората си да си поприказват с теб: агент Хански и агент Ирарди. Не им казах името ти, така че те нищо не знаят.