През 1988 г. съдия Ричард Даронко бил застрелян, докато работел на двора си в своя дом в Пелъм, Ню Йорк. Убиецът бил разгневеният баща на жена, току-що изгубила дело в съдебната зала на съдията. Бащата убил съдията, после се самоубил. В Роуаноук екипът от ФБР прегледал делата на съдия Фосет и разпитал правните му асистенти. Във федералните съдилища винаги има няколко откачалки, които завеждат несъстоятелни дела и отправят безобразни изисквания, така че постепенно се оформил и такъв списък. Имена, но не и реални заподозрени.

През 1989 г. съдия Робърт Смит Ванс бил убит в дома си в Маунтин Брук, Алабама, след като отворил пакет, съдържащ бомба. Намерили убиеца му и в крайна сметка го осъдили на смърт, но мотивът така и не бил изяснен. Прокурорите твърдели, че причината е гневът на убиеца заради неотдавнашно решение на съдия Ванс. В Роуаноук федералните разпитали стотици адвокати с дела, гледани от съдия Фосет в момента или в миналото. Всеки адвокат има клиенти, които са или луди, или достатъчно злонамерени, че да търсят отмъщение. Неколцина такива минали през съдебната зала и на съдия Фосет. Били издирени, разпитани и изключени от списъка на заподозрените.

През януари 2011 г., месец преди убийството на Фосет, съдия Джон Рол бил застрелян близо до Тусон в същото масово убийство, при което била ранена конгресмен Габриел Гифърдс. Съдия Рол се оказал на неподходящото място в неподходящото време, не той бил мишената. Смъртта му с нищо не помагала на ФБР за случая им в Роуаноук.

С всеки изминал ден следата изстивала все повече. Без свидетели, без реални улики от местопрестъплението, без никаква грешка от страна на убиеца, само с няколко безполезни сведения и съвсем малко заподозрени въз основа на гледаните от съдията дела, разследването на всяка крачка се натъквало на задънена улица.

Сензационното оповестяване на награда от сто хиляди долара не бе активизирало горещите телефонни линии на ФБР.

4

Тъй като „Фростбърг“ е затвор с лек режим, ние имаме по-активни контакти с външния свят от повечето ни събратя. Кореспонденцията ни винаги може да бъде отворена и прочетена, но това се случва рядко. Даден ни е ограничен достъп до електронна поща, но не и до интернет. Има десетина телефона и многобройни правила за използването им, но обикновено можем да говорим за сметка на отсрещната страна колкото си искаме. Мобилните телефони са строго забранени. Позволено ни е да се абонираме за списания от предварително одобрен списък. Всяка сутрин редовно получаваме няколко вестника, които винаги са на разположение в ъгъла на трапезарията, известен като „Кафенето“.

Точно там рано една сутрин виждам заглавието в „Уошингтън Поуст“:

УБИТ ФЕДЕРАЛЕН СЪДИЯ БЛИЗО ДО РОУАНОУК

Не мога да скрия усмивката си. Сега е моментът.

През последните три години съм обсебен от Реймънд Фосет. Не съм го виждал, не съм прекрачвал прага на съдебната му зала, не съм водил дела в неговия район — Южния окръг на Вирджиния. Буквално цялата ми практика премина в щатския съд. Рядко съм излизал на федерална сцена, а когато се е случвало, винаги е било в Северния окръг на Вирджиния, който обхваща всичко на север от Ричмънд. Южният окръг включва Роуаноук, Линчбърг и огромната застроена територия между Вирджиния Бийч и Норфък. Преди смъртта на Фосет в Южния окръг работеха дванайсет федерални съдии, а в Северния — тринайсет.

Във „Фростбърг“ срещнах няколко човека, изпратени тук от съдия Фосет, и ги поразпитах за него, като се стараех да не изглеждам твърде любопитен. Престорих се, че уж го познавам, понеже съм се явявал като адвокат в неговата съдебна зала. Всички тези затворници без изключение го ненавиждаха и имаха чувството, че ги е осъдил с огромно удоволствие. Особено приятно му било да мъмри „белите якички“, докато произнасял техните присъди и ги изпращал в затвора. Обикновено, когато се произнася присъдата, заседанията привличат повече представители на пресата, а Фосет имал грамадно его.

Завършил бакалавърската си степен в „Дюк“ и после следвал право в „Кълъмбия“, след което няколко години работил във фирма на Уолстрийт. Съпругата му и състоянието й били от Роуаноук, затова двамата се установили там, когато Фосет бил на трийсет и няколко години. Започнал работа в най-голямата юридическа фирма в града и бързо издрапал до върха. Тъстът му бил дългогодишен благодетел на демократите и през 1993 г. президентът Клинтън назначил Фосет на доживотен пост в Южния окръг на Вирджиния.

В света на американското право такова назначение носи огромен престиж, но не и много пари. По онова време заплатата на съдията била 125 000 долара годишно — с около 300 000 по-малко от онова, което печелел като усърден партньор в процъфтяваща адвокатска фирма. На четирийсет и осем той станал един от най-младите федерални съдии в страната, а понеже имал пет деца — и един от най-притеснените за пари. Не след дълго тъстът му започнал да допълва доходите му и напрежението поспаднало.

В едно интервю за правно списание — от онези, които малцина четат — съдията описваше първите си години на поста. Попадна ми случайно в затворническата библиотека сред купчина списания за изхвърляне. Не са много книгите и списанията, които се изплъзват от любознателния ми поглед. Често чета по пет-шест часа дневно. Компютрите тук са настолни и доста старички, а понеже са много използвани, са в окаяно състояние. Но тъй като съм библиотекар и отговарям за тях, разполагам с неограничен достъп. Абонирани сме за два сайта за правни проучвания и благодарение на тях съм прочел всяко публикувано мнение за почитаемия съдия Реймънд Фосет.