Имам план, който кроя от години. Това е единственият начин да се измъкна от затвора.

5

Всеки физически здрав затворник трябва да работи нещо, а Управлението на затворите контролира размера на заплащането. През последните две години съм библиотекар и получавам трийсет цента на час. Около половината от тези пари заедно с чековете от баща ми са под надзора на Програмата за финансова отговорност на затворниците. Управлението на затворите взема парите и с тях плаща всички дължими глоби и обезщетения. Освен на десет години затвор съм осъден да заплатя и около сто и двайсет хиляди долара. При надница трийсет цента на час ще ми трябва време до края на века, че и още.

Другите възможни професии тук са готвач, мияч на чинии, чистач на маси, мияч на под, водопроводчик, електричар, дърводелец, чиновник, дневален, работник в пералнята, бояджия, градинар и учител. Смятам се за щастливец. Работата ми е една от най-хубавите и не ме задължава да чистя след другите. Понякога преподавам история на затворниците, които се опитват да вземат диплома за средно образование. За учителстването получавам по трийсет и пет цента на час, но по-високото заплащане не ме изкушава. Намирам заниманието за много потискащо предвид ниското ниво на грамотност на затворниците. Черни, бели, мургави — няма значение. Толкова голям брой от тези хора едва четат и пишат, че няма как да не се запиташ какво става в образователната ни система.

Моята работа обаче не е да оправям нито образователната, нито правната, нито съдебната, нито затворническата система. Тук съм, за да оцелявам ден след ден и да го правя възможно най-достойно. Ние сме измет, нищожества, най-обикновени престъпници, отделени от обществото, и това постоянно ни се напомня. Пазачите се наричат надзиратели. Никога не ги наричайте пазачи. Никога. Да си надзирател е къде-къде повече, почти титла. Повечето са бивши полицаи или военни, които не са се представили много добре на предишната си работа и сега са в затвора. Има и няколко свестни, но повечето са отрепки, които са твърде глупави, за да го съзнават. Пък и кои сме ние, та да им го кажем? Въпреки глупостта си те съществено ни превъзхождат и им е приятно да ни го напомнят.

Въртят надзирателите, за да не им позволят да се сближат твърде много със затворниците. Допускам, че се случва, но едно от основните правила за оцеляване в пандиза е максимално да избягваш надзирателя. Отнасяй се към него с уважение, прави точно каквото ти казва, не му създавай проблеми, но най-вече се старай да го избягваш.

Сегашният ми надзирател не е от добрите. Казва се Даръл Марвин, едър, бял, с шкембе, на не повече от трийсет години. Мъчи се да пристъпва наперено, но задникът му е твърде тежък. Даръл е невеж расист, който не ме харесва, понеже съм чернокож и имам две университетски дипломи, а той нито една. У мен се разгаря жестока вътрешна борба всеки път когато се окажа принуден да угоднича пред този тъпак, обаче нямам избор. В момента се нуждая от него.

— Добро утро, надзирател Марвин — поздравявам с изкуствена усмивка, когато го спирам пред столовата.

— Какво има, Банистър? — изръмжава той.

Подавам му лист хартия — официална молба. Той я оглежда и се преструва, че чете. Изкушавам се да му помогна с по-дългите думи, но си прехапвам езика.

— Налага се да се срещна с директора — пояснявам учтиво.

— Защо искаш да се видиш с директора? — пита той, продължавайки да се мъчи да прочете доста простичката молба.

Причината да искам среща с директора не е работа на надзирателя, нито на който и да било друг, но напомня ли го на Даръл, ще си навлека неприятности.

— Баба ми е на смъртно легло и бих искал да отида на погребението. Само на стотина километра е.

— Кога ще умре според теб? — пита умникът.

— Скоро. Моля ви, надзирател Марвин, не съм я виждал от години.

— Директорът не одобрява такива глупости, Банистър. Би трябвало вече да го знаеш.

— Знам, но директорът ми дължи услуга. Преди няколко месеца му дадох правен съвет. Моля ви, само му предайте молбата ми.

Той сгъва листа и го пъхва в джоба си.

— Хубаво, ама е загуба на време.

— Благодаря.

И двете ми баби починаха преди години.

Нищо в затвора не е направено за удобство на затворниците. Удовлетворяването или отхвърлянето на една проста молба би трябвало да отнеме няколко часа, но така ще е твърде лесно. Минават четири дни, преди Даръл да ме осведоми, че на следващия ден, осемнайсети февруари, в десет сутринта трябва да се явя в кабинета на директора. Благодаря му с поредната фалшива усмивка.

Директорът е царят на тази малка империя и егото му е такова, каквото може да се очаква от човек, който управлява с официални заповеди или поне смята, че така трябва. Тези типове постоянно се сменят и човек трудно може да проумее причината. Както казах, не е моя работа да реформирам системата на затворите, затова не ме интересува какво се случва в сградата на администрацията.

Сегашният директор, господин Робърт Ърл Уейд, е прекарал цялата си кариера по затворите. Изключително делови човек. Току-що е приключил вторият му развод и аз наистина му бях обяснил някои от основните тънкости по отношение на издръжката на бившата съпруга според законодателството на Мериланд. Влизам в кабинета му, а той не става, не ми подава ръка, нито прави друг учтив жест, с който да прояви уважение. Казва само:

— Здравей, Банистър — и махва към един стол.

— Здравейте, директор Уейд. Как сте?