Кемрън чу гъргоренето в гърлото на Пруит и реши да не го безпокои. Върна се на мястото си до Мари.

— Добре ли е той? — попита тя.

— Стомахът му май вече не понася пътуване със самолет. Язвите му го изяждат.

— О, господи. Това е ужасно. Трябва да отиде на лекар.

Кемрън се усмихна.

— Не и Том Пруит, доколкото го познавам. По-скоро ще умре, отколкото да иде на лекар.

Кемрън чу, че вратата на тоалетната се отвори.

— Оправи ли се? — попита той Пруит.

— По дяволите, тези идиотски самолети… прощавай за израза, Мари — промърмори Пруит, докато се отпусна на мястото си през няколко реда от техните. В самолета нямаше други пътници освен тях.

Кемрън поклати глава и погледна зачервените очи на Мари.

— Няма да е зле да поспиш, докато можеш.

Тя кимна, вдигна облегалката за ръката помежду им, облегна глава на рамото му и затвори очи. Кемрън чувствуваше равномерното й дишане. Мари. Единственият човек, който знаеше миналото му, и досега Кемрън все още се чудеше какво го накара да й го разкаже. Може би се опитвам да облекча болката си, като го изкарвам наяве? Като го споделям с някой, който ще разбере? Някой, който може би се интересува от това?

Гледаше ясното небе, докато летяха над Мексиканския залив. Мексико, замисли се той. Въпреки онова, което повечето хора разправяха за големия им съсед на юг, Кемрън беше харесал годините там много повече от времето, прекарано във Виетнам, в ада, където всички се затваряха в себе си, без да знаят кому да вярват, и се мъчеха да не завързват приятелства.

Във Виетнам смъртта като че ли дебнеше зад всеки ъгъл, зад всеки храст. Американските войски привикнаха да изпращат мъртвите си. Всичките в специални чували и с етикети с имената им, готови за безмълвното завръщане. Колко много от приятелите му си дойдоха у дома по този начин.

Кемрън погледна часовника си. След час пристигат във военновъздушната база „Хауърд“ в Панама, където отряд от специалните части ги очаква да чуе инструкциите на Пруит.

Кемрън въздъхна и продължи да гледа синьото небе, докато в мислите си се върна към Мари, красивата непозната, която така рязко нахлу в живота му и буквално го преобърна. След Лан Ан не бе се чувствувал толкова спокоен в присъствието на някой друг. Между тях положително имаше някакви флуиди. Тя разбираше как се чувствува той. Онзи Клод Гийю наистина е бил щастлив човек.

Тези мисли избледняха в момента, когато Кемрън притвори очи. Миналото отново го навести. Образът на Мари бе изместен от лицето на Скергън. Умоляващите очи прорязаха душата му. Тръгвай, Кемрън…

13.

Зоната на Панамския канал

Денят беше горещ и влажен, небето ясно. Стиснал здраво специалния вариант на автомата „Колт Командо“, старшина Франсиско Ортис бавно и предпазливо си пробиваше път сред гъстата гора. Преди всяка стъпка той внимателно оглеждаше плътната зеленина наоколо — проверяваше дали нещо не се вписва добре в обстановката: необичаен шум, следи от боти, счупени под неестествен ъгъл клонки.

Нищо.

Доволен, той направи още една крачка, приведен ниско, опипвайки леко земята с върха на ботата си, преди да стъпи. Напрежението в тънките му, но мускулести крака беше огромно, ала все още поносимо. Ортис служеше в седми оперативен отряд „Делта“17, която се състоеше от доброволци от зелените барети, 82-ра въздушнодесантна дивизия и рейнджъри18, специално обучени за война в тропическите джунгли. „Делта“, която наброяваше над сто души, се делеше на извънредно маневрени взводове.

Взводът на Ортис го следваше на петнайсетина метра. Животът на другите четиринайсет души зависеше от това дали той ще си свърши добре работата. Ортис беше очите и ушите на своя взвод, който носеше кодовото име „Мамбо“

Старшината надуши нещо чуждо, но не беше сигурен какво е. Той спря, вдигна лявата си ръка, свита в юмрук, и безшумно се смъкна на земята.

Кое от сетивата му беше открило нещо? Беше ли го видял, чул или подушил? Ортис не знаеше, но беше уверен, че пред него нещо не се вписва в естествената среда. Изчака няколко секунди, сетне бавно, почти незабележимо се отлепи от земята в присвита поза.

Ето пак. Този път реши, че това е звук, едва доловим от люлеещите се клонки на близкото палисандрово дърво. Ортис се усмихна. Който и да е отпред, е отракан, но не дотам, че да се изплъзне от тренираните му уши. Франсиско беше положил много усилия, за да развие в еднаква степен всичките си сетива. Повечето от бойците в джунглата разчитат най-вече на едно от тях за сметка на останалите. Ортис знаеше, че това ограничава възможностите им да се нагаждат към различни бойни условия. Нощем, дори когато носеше очила за нощно виждане, Ортис разчиташе още на слуха и на обонянието си. Много трудно е да откриеш в тъмното враг, който стои неподвижен в гората, дори с очилата „Сопелем ТН2–1“, които използваше Ортис. Но неприятелят може да предизвика лек шум или тялото му да излъчва мирис, и това щеше да бъде доловено от Ортис. Франсиско полагаше всички усилия да не свиква с електронните уреди, използвани постоянно от другите разузнавачи, защото знаеше, че в крайна сметка ще попадне някой ден в ситуация, когато ще бъде сам срещу врага, само с ловджийския си нож и гората. И знаеше, че ще бъде готов, ако стане така. Според него нямаше друг начин. Истинският воин в джунглата може да използва единствено нея, за да издебне, да атакува и да се оттегли, без изобщо да бъде забелязан, като остави врага да се чуди откъде му е дошло.