— Следователно на практика няма начин да установим дали днес Ирак разполага с бактериологично оръжие? — попита Синклер от ЦРУ.

— Никакъв — отвърна Брайънт. — Съществуват сведения, че отдавна, още през 1974-а, когато Саддам Хюсейн не е бил на трона…

— Тогава беше вицепрезидент и ръката, която движеше нещата — обади се Тери Мартин. Брайънт се смути.

— Добре, както и да е… Ирак е подписал договор с института „Мериьо“ в Париж за построяването на бактериологична лаборатория. Смятали са, че става дума за ветеринарни изследвания на болестите по животните и нищо чудно да е било така.

— А как стои въпросът за щамове антракс, които могат да се използват срещу хора? — попита американецът.

— Да, възможно е. Антраксът е особено опасна болест. Засяга преди всичко едрия рогат добитък и други домашни животни, но може да зарази и хора, ако боравят с продукти от заразени източници или ги поемат. Може би си спомняте, че по време на Втората световна война британското правителство е правило опити с антракс на Хебридския остров Гринард. Там е все още забранено да се ходи.

— Това не е хубаво, а? А откъде ще си набави Хюсейн това нещо?

— Там е работата, господин Синклер. Едва ли човек може да отиде в някоя авторитетна европейска или американска лаборатория и да каже: „Може ли да ме снабдите с няколко хубави щамове антракс, защото, искам да ги използвам срещу хора?“ Но не е необходимо да го прави. Третият свят гъмжи от болни животни. Човек просто трябва да отиде там, където има епидемия, и да си купи два трупа. Но такова нещо няма да влезе в официалните сведения.

— Значи, възможно е да има щамове от болестта, които да се сложат в бомби или снаряди, но ние не сме сигурни. Така ли стоят нещата? — попита сър Пол Спрус, готов да запише отговора със златната си писалка.

— Горе-долу така — отговори Брайънт. — Но това е неприятната новина. По-добрата е, че ако питате мен, това едва ли е приложимо срещу една настъпваща армия, дори и човек да е достатъчно безскрупулен.

— Да, горе-долу така — повтори Синклер.

— А антраксът няма да свърши тази работа. Ако бъде пуснат с поредица от взривени във въздуха устройства пред настъпващата армия, той ще проникне в почвата. После всичко, което порасне на тази почва, било трева, плод или зеленчук, ще бъде заразено. Всяко животно, което пасе тревата, ще заболее. Всеки, който яде от месото, пие млякото или пипа кожата на такова животно, ще се зарази. Но тези спори не виреят в пустинята. Освен това, предполагам, че нашите войници ще ядат предварително опакована храна и ще пият бутилирана вода.

— Ами да, те вече го правят.

— Тогава не би имало голям ефект, освен ако не поемат спорите с въздуха. Болестта трябва да влезе в хората, като се поеме в дробовете или храносмилателния тракт. Като се има предвид опасността от бойни газове, те и без това ще носят противогази.

— Такива са плановете ни, да.

— И нашите също — добави сър Пол.

— Тогава не виждам защо антракс — каза Брайънт. — Той няма да спре на място войниците, както биха направили най-различни бойни газове, а онези, които се заразят, ще бъдат излекувани със силни антибиотици. Има си инкубационен период, нали разбирате? Войниците могат да спечелят войната, а сетне да се разболеят. Честно казано, това е по-скоро оръжие за терористи, отколкото за война. Защото, ако пуснете едно шишенце с концентриран антракс във водоизточника на един град, можете да предизвикате катастрофална епидемия, с която здравните служби няма да се справят. Но ако ще се пръскат бойци в пустинята, бих избрал някой нервнопаралитичен газ. Невидим и бързодействащ.

— И така, не е ясно дали Саддам има лаборатория за бактериологични бойни средства и ако има, къде се намира — заключи сър Пол Спрус.

— Честно казано, бих проверил във всички западни ветеринарни институти и факултети. Да се види дали е имало някакви гости професори или делегации за и от Ирак през последните десет години. Попитайте онези, които са били в страната, дали съществуват места, абсолютно забранени за посещение и заградени с предупредителни знаци за карантина. Ако е имало такива, значи това е, което търсим — отвърна Брайънт.

Синклер и Палфри записваха като бесни. Още една задача за проверяващите.

— Ако това не свърши работа — заключи Брайънт, — опитайте с човешкото разузнаване. Иракски учен в тази област, който е напуснал страната и се е преселил на Запад. Изследователи в областта на бактериологията не се намират под път и над път. Освен това се знаят един друг. Хората са наясно какво става в собствените им страни, дори при диктатура, както е в Ирак. Такъв човек може да е чул дали Саддам разполага с нещо подобно и, евентуално, къде го крие.

— Е, доктор Брайънт, наистина сме ви много задължени — рече сър Пол, докато ставаха. — Още работа за детективите на нашите правителства, нали господин Синклер? Научих, че след около две седмици вашият колега от Портън Даун, доктор Райнхарт, ще ни уведоми за заключенията, до които е стигнал по въпроса за отровните газове. Разбира се, аз ще поддържам връзка с вас, господа. Благодаря ви за участието.

Групата в пустинята лежеше тихо и наблюдаваше как зората се прокрадва зад пясъчните дюни. Когато пристигнаха в къщата на бедуина предишната вечер, младежите не подозираха, че ще отсъстват цяла нощ. Мислеха си, че ще изслушат още една лекция и толкоз.