За Рахмани проблемът се свеждаше до избор между три неща. Да бъде заловен човекът по време на някое от нападенията му, но това би означавало да се залага на случайността и вероятно никога нямаше да се случи. Да залови един от кувейтските му сподвижници и да проследи човека до леговището му. Или да го залови, докато седи приведен над предавателя си в пустинята.

Рахмани се спря на последното. Ще доведе от Ирак два или три от най-добрите си екипи от специалисти по радиозасичане, ще ги постави на три различни точки и ще се опита да локализира източника на предаванията. Също така трябваше да има на разположение група от специалните сили, винаги готова да потегли. Щом се върне в Багдад, веднага щеше да придвижи този въпрос.

В този ден Хасан Рахмани не беше единственият човек в Кувейт Сити, който се интересуваше от бедуина. В една крайградска вила, на километри от хотел „Хилтън“ красив млад кувейтец с мустаци, облечен в бял памучен туб, седеше в кресло и слушаше разказа на един приятел, дошъл при него с интересна информация.

— Седях в колата си на светофара и погледът ми блуждаеше, когато забелязах от другата страна на кръстовището иракски военен камион. Беше паркиран, а пред него се бяха скупчили войници, които се хранеха и пушеха. Сетне от едно кафене излезе млад мъж, един от нашите, стиснал нещо като кутийка. Съвсем малка. Отначало не обърнах внимание, но после видях, че го хвърля под камиона. После зави зад ъгъла и изчезна. Светлините на светофара се смениха, но аз не помръднах.

След пет секунди камионът изчезна. Искам да кажа, че той просто се пръсна на парчета. Всички войници бяха останали без крака. Никога не съм предполагал, че такова малко пакетче може да свърши такава работа. Направих обратен завой и изчезнах, преди да се появят онези от АМАМ.

— Пластичен експлозив — рече офицерът. — Трябва да е бил някой от хората на бедуина. Кой е тоя тип все пак? Как бих желал да го видя.

— Работата е там, че познах момчето.

— Какво? — Младият подполковник се приведе напред и лицето му светна от любопитство.

— Смяташ ли, че бих дошъл само за да ти разкажа нещо, което вече знаеш. Казвам ти, познах онзи, дето хвърли бомбата. Абу Фуад — от години купувам цигари от баща му.

Когато три дни по-късно се изправи да говори пред комитета „Медуза“ в Лондон, д-р Райнхарт изглеждаше уморен. Макар да беше предал всички свои задължения в Портън Даун, документите, които взе със себе си от първото заседание, и допълнителната информация, която продължаваше да го засипва оттогава, го бяха натоварили с чудовищна задача.

— Проучването вероятно не е завършено — рече той. — Но се очертава една доста пълна картина.

На първо място, разбира се, знаем, че Саддам Хюсейн разполага с голям производствен капацитет за отровни газове, който оценявам на повече от хиляда тона годишно.

По време на войната между Иран и Ирак някои от пострадалите от газ ирански войници бяха лекувани тук във Великобритания и можах да ги прегледам. Още тогава разпознах фосген и иприт.

Най-лошото е, че вече нямам никакво съмнение — Ирак разполага със значителни запаси от два вида далеч по-смъртоносни газове — и двата нервнопаралитични, разработени от германците, наречени зарин и табун. Смятам, че ако ги бяха използвали във войната с Иран, нямаше да се стигне до лекуване на жертви. Всички щяха да са мъртви.

— Колко опасни са тези… ъъъ… средства, доктор Райнхарт? — попита сър Пол Спрус.

— Сър Пол, женен ли сте?

Изисканият джентълмен се стресна.

— Да.

— Лейди Спрус използвала ли е някога спрей?

— Да, мисля, че да.

— Забелязали ли сте колко фина е струята на спрея? Колко ситни са капчиците? Като прашец.

— Да, в конкретния случай с нейния парфюм се радвам, че е така.

Шегата беше остроумна. Или поне се хареса на сър Пол.

— Две такива капчици зарин или табун върху кожата, и вие сте мъртъв — каза химикът от Портън Даун.

Никой не се усмихна.

— Ирак се опитва да произведе отровни газове от 1976-а. Навремето се обърнали към британската компания Ай Си Ай*, обяснявайки, че искат да построят завод за пестициди, в които ще произвеждат четири отрови за вредители, но материалите, които търсели да закупят, накарали Ай Си Ай направо да им откаже. Спецификациите, показани от иракчаните, предвиждали резистентни на корозия реактори, тръби и помпи, което убедило Ай Си Ай, че крайната цел не е химически пестициди, а нервнопаралитични газове. Сделката била отказана.

[* Ай Си Ай (ICI — Imperial Chemical Industry). — Б.пр.]

— Слава Богу! — рече сър Пол и си записа нещо.

— Но не всички са им отказали — рече бившият бежанец от Виена. — Извинението винаги е било, че Ирак трябва да произвежда хербициди и пестициди, а за това са необходими отрови.

— Да не би наистина да са искали да произвеждат тези селскостопански химикали? — попита Паксман.

— Съвсем не — заяви Райнхарт. — За професионалния химик ключът се крие в количествата и видовете. През 1981-ва са намерили германска фирма, която да им построи лаборатория с много специално и много необикновено разположение. Тя е била предназначена да произвежда фосфорен пентахлорид, изходен материал за органичния фосфор, който е една от съставките на нервнопаралитичния газ. Нито една нормална университетска изследователска лаборатория не би имала нужда от такива ужасяващо токсични вещества. Инженер-химиците, работили върху това, сигурно са го знаели.