— Е, Коби, да се надяваме, че няма да научат — рече Гершон.

— Откъде да научат? Само осем души от нас знаят. И всички са от службите.

Сигурно беше от бирата. Забравяше още някого.

През пролетта на 1988-ма един британски бизнесмен на име Стюарт Харис присъстваше на промишлен панаир в Багдад. Беше директор по продажбите на една компания в Нотингам, която произвеждаше пътностроителни машини. Панаирът беше под егидата на Иракското министерство на транспорта. Както всички западни гости, и той бе настанен в хотел „Рашид“, построен специално за чужденци, който винаги се намираше под наблюдение.

На третия ден от панаира, когато Харис се върна в стаята си, намери един плик, пъхнат под вратата му. На него нямаше име, само номера на стаята му.

Вътре имаше един-единствен лист хартия и друг съвсем обикновен плик за въздушна поща. На листчето пишеше на английски с големи букви: „КАТО СЕ ВЪРНЕТЕ В ЛОНДОН, ПРЕДАЙТЕ ТОЗИ ПЛИК НА НОРМАН В ИЗРАЕЛСКОТО ПОСОЛСТВО.“

Това беше всичко. Стюарт Харис изпадна в паника. Знаеше за славата на Ирак, за вдъхващата ужас тайна полиция. Каквото и да имаше в плика, то можеше да стане причина да го арестуват, измъчват, дори да го убият.

За негова чест запази самообладание, седна и се помъчи да обмисли нещата. Например защо точно той? Имаше десетки британски бизнесмени в Багдад. Защо са избрали Стюарт Харис? Нямаше как да знаят, че е евреин, че баща му е пристигнал в Англия през 1935-а като Самуел Хоровиц.

Макар и никога да не го разбра, два дни преди това в стола на панаирното градче се бе състоял разговор между двама служители на Иракското министерство на транспорта. Единият разказа на другия за посещението си в заводите в Нотингам предишната есен, как Харис бил негов домакин през първия и втория ден, сетне изчезнал за един ден, а после се върнал. Той, иракчанинът, попитал дали Харис е болен. Някакъв негов колега се засмял и рекъл, че Харис е отсъствал за Йом Кипур.

Двамата иракски държавни чиновници не се сетиха повече за този случай, но някой от съседната маса го отбеляза. Той докладва за разговора на своя началник. Началникът му сякаш не обърна внимание, но след това се замисли дълбоко и нареди да направят проверка на господин Стюарт Харис от Нотингам, което установи номера на стаята му в хотела.

Харис седеше и се чудеше какво, за Бога, да прави. Дори и неизвестният изпращач на писмото да бе открил, че е евреин, мислеше си той, имаше едно нещо, което не биха могли да знаят. По никакъв начин. По едно необикновено стечение на обстоятелствата Стюарт Харис беше саян.

Израелският институт за разузнаване и специални операции, основан през 1951-ва по лична заповед на Бен Гурион, е известен извън собствените си кръгове като Мосад. На иврит думата означава институт. Помежду си те никога не го наричат така, а винаги „службата“. Сред водещите разузнавателни централи на света тя е най-малката. Щатният й състав е незначителен. В главната квартира на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, има около 25 000 щатни служители, без да се броят онези, които са в чужбина. В най-добрите си времена Първа главна дирекция на КГБ, която има за задача, също като ЦРУ и Мосад, да събира разузнавателна информация в чужбина, разполагаше с 15 000 оперативни служители по цял свят и около 3 000 на база в главната квартира в Язнево.

Мосад никога не е имал повече от 1 200 до 1 500 служители и по-малко от 40 старши оперативни работници, наричани катса.

Това, че успява да си върши работата с толкова малък бюджет и състав и все пак да получава „продукта“, се дължи на два фактора. Единият е способността да използва ресурсите на израелското население, което продължава да е удивително космополитно и включва удивително разнообразие от таланти, езици и географски произход.

Другият фактор е международната мрежа от помагачи или сътрудници, дума, която на иврит е „саяним“. Това са евреи от диаспората (трябва да са чисти евреи по линията и на двамата родители), които, макар и вероятно лоялни към страната, в която живеят, имат симпатии и към Израел.

Само в Лондон има 2 000 такива, 5 000 в останалата част на Великобритания и десет пъти повече в Съединените щати. Тях никога не ги привличат за операции, от тях искат услуги. И трябва да бъдат убедени, че помощта, която им искат, не е свързана с операция, насочена срещу страната, в която са родени или ги е подслонила. Не се допуска конфликт между двете чувства на лоялност. Но това позволява оперативните разходи да се съкратят най-малко десет пъти.

Така например: екип на Мосад пристига в Лондон, за да предприеме операция срещу конспиративен палестински отряд. Имат нужда от кола. От някой саян, който се занимава с търговия на коли, искат да им предостави употребявана кола с редовни документи на определено място с ключовете под постелката. По-късно, след операцията, му я връщат. Саянът така и не разбира за какво са я използвали; в книгите му е отбелязано, че е дадена за пробен период на бъдещ клиент.

Същият екип има нужда от „прикритие“. Саянът, собственик на недвижими имоти, им дава на заем някакъв празен магазин, а друг саян, който се занимава с търговия на захарни изделия, го зарежда с бонбони и шоколади. Те имат нужда от тайник; саянът, който се занимава с даване под наем и продажба на недвижими имоти, им услужва с ключовете за празен офис, записан в книгите му.

Стюарт Харис прекарваше отпуската си, в израелския курорт Ейлат, когато в бара „Червената скала“ се запозна с приятен млад израелец, който говореше великолепен английски. На една от последващите им срещи израелецът доведе приятел — по-възрастен мъж, който спокойно разпита Харис как гледа на Израел. Към края на отпуската си Харис се бе съгласил, ако някога се наложи, да помогне с каквото може.