След като отпуската му свърши, той се прибра у дома, както го бяха посъветвали, и продължи да живее постарому. Две години чака някой да му се обади, но това не се случи. Само един дружески настроен посетител периодично влизаше във връзка с него — едно от досадните задължения на всеки катса, изпратен със задача в чужбина, е да следи за списъка от сътрудници, с който разполага.

И така Стюарт Харис седеше в стаята си в багдадския хотел. Паниката го обземаше все по-властно и той не знаеше как да постъпи. Писмото спокойно можеше да е провокация — ще бъде заловен на аерогарата, докато се опитва да го изнесе тайно навън. Да го пъхне в нечия друга чанта? Не смяташе, че е способен на такова нещо. Освен това как щеше да си го прибере обратно в Лондон?

Накрая се успокои, разработи план и постъпи точно както трябваше. Изгори външния плик и бележката в един пепелник, смачка пепелта и я пусна с водата в тоалетната. Сетне скри обикновения плик под допълнителното одеяло в гардероба, като преди това го изтри от отпечатъците.

Ако нахлуеха в стаята му, щеше да се закълне, че въобще не му е трябвало одеяло, че никога не се е качвал да пипа по горния рафт и че писмото сигурно е оставено от някой предишен обитател на стаята.

В един магазин за канцеларски материали си купи кафяв плик, самозалепващ се етикет и ролка скоч, от пощата — достатъчно марки за самолетна поща от Багдад за Лондон. От панаира взе рекламно списание, в което се възхваляваха успехите на Ирак, и дори подпечата празния плик с печата на панаира.

В последния ден, преди да тръгне за летището с двамата си колеги, той се прибра в стаята си. Пъхна плика в списанието и ги запечата в големия плик. Адресира го до един чичо в Лонг Итън и залепи етикета и марките. Знаеше, че във фоайето има пощенска кутия, която се събира след четири часа. Смяташе, че дори горилите да отворят плика на пара, той вече ще лети над Алпите в британски пътнически самолет.

Твърдят, че храбрите или глупавите, а най-вероятно и едните, и другите, имали късмет. Хората на АМАМ наистина наблюдаваха фоайето и следяха дали към някой от заминаващите чужденци няма да се приближи иракчанин и да се опита да му пъхне нещо в ръката. Харис носеше плика си под сакото, под лявата мишница. Един мъж го проследи, скрит зад вестника си, но точно когато Харис пускаше плика в пощенската кутия, помежду им мина количка с багаж. Когато човекът го видя отново, той стоеше на рецепцията и връщаше ключа от стаята.

Брошурата пристигна в къщата на чичо му след седмица. Харис знаеше, че човекът е на почивка, но разполагаше с ключ от дома му за всеки случай. Влезе вътре да вземе пакета. Сетне го отнесе в Израелското посолство в Лондон и пожела да се срещне с връзката си. Поканиха го в една стая и го помолиха да изчака.

Влезе човек на средна възраст, попита за името му и защо иска да види Норман. Той обясни, извади от джоба си плика за въздушна поща и го постави на масата. Израелският дипломат пребледня, отново го помоли да изчака и излезе. Сградата на посолството на „Палас Грийн“ №2 е красива, но класическите й очертания не издават безбройните предпазни мерки и охранителна техника, които потулват лондонското бюро на Мосад в мазето й. Точно от тази подземна крепост бе повикан спешно един по-млад мъж. Харис продължаваше да чака.

Без да знае, от другата страна на стената го изучаваха през едно огледало как седи с плика на масата пред него. Освен това, докато проверяваха данните, го снимаха, за да се потвърди, че наистина е саянът, а не палестински терорист. Когато снимката на Стюарт Харис от Нотингам, която фигурираше в архива, съвпадна с мъжа зад огледалото, младият катса най-сетне влезе в стаята.

Усмихна се, представи се като Рафи и покани Харис да започне разказа си от самото начало, още от Ейлат. И Харис разказа всичко. Рафи вече го знаеше (нали току-що бе прочел цялото му досие), но трябваше да провери. Когато се стигна до Багдад, му стана много интересно. Отначало не задаваше почти никакви въпроси. Сетне започна да подпитва, докато Харис отново преживя случилото се в Багдад. Рафи си водеше бележки, освен това всичко се записваше. Най-накрая той се обади от телефона на стената и каза нещо на иврит.

Последното, което направи, бе да благодари на Стюарт Харис, да го поздрави за смелостта и хладнокръвието му, да му напомни никога и пред никого да не споменава за случая и му пожела приятен път до дома. После го пуснаха да си ходи. Един мъж с предпазен шлем, предпазна жилетка и ръкавици взе писмото. Беше снимано и прегледано на рентген. Израелското посолство вече беше загубило един човек в резултат на писмо-бомба и нямаше намерение да губи втори.

Накрая отвориха писмото. Вътре имаше два листа от тънка като лучена ципа хартия за въздушна поща, изписани ръкописно. Текстът беше на арабски. Рафи не говореше арабски, още по-малко можеше да чете на арабски. Никой от останалите в лондонското бюро не можеше, поне не толкова добре, че да разчете заврънкулките на арабския ръкопис. Рафи изпрати дълъг, кодиран доклад по радиото до Тел Авив, сетне написа един още по-пълен в официалния и уеднаквен стил на Мосад, наречен НАКА. Писмото и докладът намериха място в дипломатическата поща и още същата вечер отлетяха от Хийтроу за „Бен Гурион“.

Един куриер с въоръжена охрана пресрещна дипломатическия куриер на самолета, взе брезентовата чанта, предназначена за голямата сграда на булевард „Цар Саул“, където след часа за закуска той се озова на бюрото на ръководителя на Иракския сектор — един много способен млад катса, на име Давид Шарон.

Той знаеше арабски и онова, което прочете на двете тънки като лучена ципа листове, го изпълни със същото чувство, което изпита и когато се хвърли за пръв път от самолет над пустинята Негев, докато се подготвяше за парашутист.

На собствената си пишеща машина, без машинописки и диктофони, той натрака един буквален превод на писмото на иврит. Сетне взе и двете, плюс доклада на Рафи за това, как Мосад се е сдобил с писмото, и отиде при непосредствения си ръководител, директора на отдела за Близкия изток.

В писмото всъщност се казваше, че авторът е високопоставен функционер в най-висшите ешелони на иракския режим и е готов да работи за Израел за пари, но само за пари.

Имаше още малко, и номер на пощенска кутия в Централната поща на Багдад, но същността на нещата се свеждаше до това.