— На какво се дължеше всичко това според теб?

— Записахме го като проникване с взлом. Толкова.

— Но жената беше изплашена.

— Живее сама в кибритена кутийка. Някой се е опитал да нахълта, а тя няма къде да избяга.

— Не, става дума за нещо повече. Не ни каза всичко.

— Сега пък медиум ли стана?

И тогава той се обърна към мен. Не каза нищо. Само ме гледаше.

— Добре де, прав си. И аз го усетих. Искаш ли да се върнем?

— Не, не сега. Може би по-късно.

— Обаче така и не се върнахме. Поне аз. Баща ти обаче се върна. Отиде там. Може би го е направил още същата вечер, след края на патрула ни. И така започна всичко.

_Уил казал на Джими, че спал с Каролайн едва на третата им среща. Твърдял, че изобщо не е възнамерявал да започва такава връзка, но у нея имало нещо, което го изпълвало с желание да й помага и да я закриля. Джими не знаел дали да му вярва, а и подозирал, че няма голямо значение. Уил Паркър открай време си падал малко сантиментален, а както обичал да казва Джими, цитирайки Оскар Уайлд, „сантименталността е почивният ден на цинизма“. Имал проблеми у дома и все още страдал заради смъртта на Мелани Хънтигдън, затова у Каролайн Рос вероятно съзрял възможност за бягство. Помогнал й да се премести. Намерил й жилище в Ъпър Ист Сайд, по-просторно и по-сигурно. Настанил я в мотел за две нощи, докато преговарял за наема от нейно име, а после една сутрин отишъл в града с колата си вместо с влака, натоварил малобройните й вещи в багажника и я откарал в новия й апартамент. Връзката им не продължила повече от шест-седем седмици._

_През това време обаче тя забременяла._

Чаках. Бях допил виното си, но когато Джими понечи да ми долее, закрих чашата с ръка. Чувствах се замаян, но състоянието ми нямаше нищо общо с виното.

— Забременяла ли? — попитах.

— Точно така. — Той вдигна бутилката вино. — Нещо против аз да си налея? Ще ми бъде по-лесно. Отдавна чакам да сваля това бреме от плещите си. — Напълни си чашата до половината. — У Каролайн имаше нещо, дори аз го забелязвах.

— Дори ти, значи. — Не се сдържах и се усмихнах.

— Не отговаряше на моя вкус — отвърна той също с усмивка. — Надявам се, че не се налага да казвам нищо повече.

Кимнах.

— Но това не беше всичко. Баща ти беше хубав мъж. Много жени с радост биха му помогнали да се отпусне, при това без никакво обвързване. Само срещу едно питие. А вместо това той търсеше квартира на тази жена и за да й помогне да се премести, лъжеше съпругата си къде ходи.

— Смяташ, че си е изгубил ума по нея?

— Отначало така си мислех. Беше по-млада от него, макар и немного, и както ти казах, притежаваше някакво странно обаяние. Мисля, че беше свързано с ръста й и с впечатлението за крехкост, което създаваше, макар да бе измамно. Да, наистина смятах, че е лапнал по нея, и може би в началото наистина беше така. Но по-късно Уил ми разказа и останалата част от историята — поне толкова, колкото пожела да ми каже. Едва тогава започнах да разбирам и да се тревожа.

Джими смръщи чело и аз усетих, че дори сега, десетилетия по-късно, тази част от историята му беше изключително трудна.

— Една вечер бяхме в „Питс“ и Уил ми разказа за твърдото убеждение на Каролайн Рос, че я преследват призраци. Първо си помислих, че се шегува, обаче не. После се запитах дали момичето не е спретнало някакъв глупав номер. Нали се сещаш — отчаяна девица в трудно положение, лошите се задават на хоризонта, скапано гадже може би или пък луд бивш съпруг. Обаче не ставаше дума за нищо такова. Тя беше убедена, че който или каквото я преследва, не е човешко същество. Говореше за двама души, мъж и жена. Казала, че са започнали да я преследват още преди години. И оттогава все бягала от тях.

— И баща ми й повярвал?

Джими се засмя.

— Майтапиш ли се? Може и да беше сантиментален, но не беше глупак. Мислеше я за луда. Смяташе, че е допуснал най-голямата грешка през живота си. Получаваше видения как тя го преследва, как се появява в къщата, накичена с гирлянди чесън и разпятия. Старецът ти за кратко излезе от релси, само че все още беше способен да управлява влака. Не й повярва и ми се струва, че започна да опитва да се откопчи от цялата бъркотия. Според мен си даде сметка и за това, че трябва да бъде със съпругата си, че ако я напусне, няма да разреши проблемите си, а само ще си създаде нови.

И тогава Каролайн му съобщи, че е бременна, и светът му се срина. Вечерта, след като ходила на преглед в клиниката, двамата провели дълъг разговор. Тя не отворила и дума за аборт пред баща ти, а му прави чест, че той също не го направил. Не само защото беше католик. Мисля, че все още си спомняше за онова момиченце, издъхнало под купчината палта, и за помятанията на жена си. Дори ако това означаваше край на брака му и живот в дългове, той за нищо на света нямаше да предложи прекратяване на бременността. А Каролайн приела всичко с адско спокойствие. Не може да се каже, че била щастлива, но била спокойна, все едно бременността е дребен здравен проблем, нещо притеснително, но наложително. Баща ти се слисал. Имал нужда да проветри главата си, затова я оставил и излязъл да се поразходи. След трийсетина минути самотен размисъл решил, че му се иска да поговори с някого, затова спрял на един уличен телефон срещу апартамента й, и започнал да ми звъни.

И тогава ги видял.

_Стояли на входа на една бакалия, хванати за ръце: мъж и жена малко над трийсетте. Жената била с провиснала рядка коса до раменете и без грим. Била слаба и облечена със старомодна черна пола, прилепнала към краката й и разкроена надолу към прасците. Носела разкопчано черно сако и бяла блуза, закопчана до шията. Мъжът бил облечен в черен костюм, бяла риза и с черна вратовръзка. Косата му била къса отзад и дълга отпред, разделена на път отляво и провиснала мазна над едното му око. И двамата гледали нагоре към прозореца на апартамента на Каролайн Рос._