_Освен това все повече осъзнавал, че не знае почти нищо за Каролайн Рос. Била му споменала съвсем малко подробности — отраснала била в Модесто, Калифорния, майка й починала при пожар и след това Каролайн все по-силно усещала присъствието на двете фигури, които я преследвали. Успяла доста дълго да запази преднината си, но напоследък била станала небрежна и й омръзнало да бяга. Започнала едва ли не с признателност да приема мисълта, че може да я намерят, до нощта, когато опитали да проникнат в апартамента й и ужасът й надвил всяко неуместно желание да сложи край на преследването. Тя обаче не можела да обясни на Уил защо са набелязали нея, понеже не знаела. Знаела само, че те представляват заплаха за нея и че искат да сложат край на живота й. Когато я попитал защо не се е обърнала към полицията, тя му се изсмяла и подигравателният й тон го наранил._

— _Да не мислиш, че не съм опитвала? Потърсих ги след смъртта на мама. Казах им, че пожарът е предизвикан умишлено, само че те виждаха само едно разстроено и сломено от скръб момиче и не слушаха внимателно нито една моя дума. А след това реших, че най-доброто, което мога да направя, е да се грижа за себе си. Какво друго ми оставаше? Да обяснявам на хората, че без всякаква причина ме преследват мъж и жена, които никой освен мен не вижда? Щяха да ме затворят в лудница и тогава щях да съм като в капан. Пазех всичко в тайна, докато не срещнах теб. Реших, че си различен._

_Уил я прегърналия уверил, че наистина е различен, макар да се питал дали не го въвличат като участник в нещо, което е плод на развинтената фантазия на една млада жена. После обаче си спомнил мъжа с пистолета и бледата жена с мъртвите очи и осъзнал, че в думите на Каролайн Рос има доза истина._

_Започнал неофициално да проучва татуировката на ръката на покойния Питър Акерман и накрая го насочили към младия равин Ъпстийн в Бруклин Хайтс. На чаша сладко кашерно вино равинът му разказал за ангелите от загадъчни книги, които, доколкото Уил разбрал, не били включени в Библията, защото били още по-странни от включените, а това говорело много. Докато разговаряли, Уил започнал да осъзнава, че равинът разпитва него в същата степен, в която и той извлича информация от него._

— _Значи това е някаква секта, някакъв култ, в който Питър Акерман е бил въвлечен? — попитал Уил._

— _Може би — отговорил равинът. И после: — Защо толкова се интересувате от този човек?_

— _Аз съм полицай. Бях на местопрестъплението, когато той умря._

— _Не, има и друга причина. — Равинът се облегнал на стола и погладил късата си брадичка. Не смъкнал очи от лицето на Уил. Накрая явно взел решение. — Може ли да ви казвам Уил?_

_Уил кимнал в знак на съгласие._

— _Ще ви кажа нещо, Уил. Ако съм се досетил, ще съм ви признателен да го потвърдите._

_Уил усетил, че няма друг избор, освен да се съгласи. Както по-късно казал на Джими, по някакъв начин станал участник в този обмен на информация._

— _Този мъж не е бил сам — казал Ъпстийн. — С него е имало и една жена. Може би почти на неговата възраст. Прав ли съм?_

_Уил се зачудил дали да не излъже, но само за секунда._

— _Откъде знаете?_

_Ъпстийн извадил копие на знака, намерен върху тялото на Литър Акерман._

— _Заради това. Винаги са по двойки. В крайна сметка, те са любовници. Мъжът — посочил той знака на тялото на Акерман, преди да плъзне зад него още един лист — и жената._

_Уил разгледал и двата._

— _Значи и жената е от същия култ?_

— _Не, Уил. Изобщо не вярвам, че това е култ. Става дума за нещо много по-лошо…_

Джими стисна с пръсти слепоочията си. Мислеше напрегнато. Оставих го на спокойствие. Ъпстийн — бях се виждал с въпросния равин неведнъж и му бях помогнал да намери убийците на сина си, а през цялото време той нито веднъж не ми бе споменал, че е познавал баща ми.

— Имената им — каза Джими, — не мога да си спомня имената им.

— Чии имена?

— Имената, които равинът казал на Уил. Мъжът и жената си имали имена. Както аз и ти. Мъжкото започваше с „Дн…“ нещо си, но не мога да си спомня женското. Все едно са заличени от паметта ми.

Ставаше раздразнителен и разсеян.

— Сега няма значение — казах. — После ще се върнем на това.

— Всички имаха имена — обясни Джими. Звучеше объркан.

— Моля?

— Това е другото, което равинът казал на Уил. Казал, че те всички имат имена. — Погледна ме с нещо подобно на отчаяние. — Какво означава това?

Тогава си спомних, че собственият ми дядо в Мейн изрече точно същите думи, когато болестта на Алцхаймер започна да гаси спомените му като свещи, чийто пламък стискаш с пръсти. „Те всички имат имена, Чарли — каза ми той и лицето му светна с плашеща сериозност. — Те всички имат имена.“ Не знаех какво означава това, още не. Едва по-късно, когато се изправих пред същества като Китим и Брайтуел, започнах да разбирам.

— Означава, че дори най-лошите неща могат да бъдат назовани — казах на Джими. — И е важно да знаем тези имена.