Защото с назоваването идва и разбирането на даденото нещо.

А с разбирането идва възможността то да бъде унищожено.

_Необходимостта да закрилят Каролайн Рос създала за двамата огромно допълнително напрежение, и то в момент, когато в града царели безредици и изискванията към тях като полицаи явно нараствали. През януари 1966 г. транспортните работници вдигнали стачка, всичките 34 000 в бранша, което объркало транспортната мрежа на града и предизвикало хаос в икономиката. В крайна сметка кметът Линдзи, заменил на поста Уогнър през 1965 година, се огънал пред публичната кампания и пред лидера на профсъюза Майкъл Куил, който го дразнел, наричайки го „мижитурка“ и „хлапе с къси панталонки“. Обаче огъвайки се пред транспортните работници, Линдзи — добър кмет в редица отношения, никой не би трябвало да твърди друго — отприщил поредица от стачки в общината, които разстроили администрацията му. Започвало да кипи движението против военната мобилизация — вулкан, който заплашвал да избухне още откакто 400 активисти оградили с протестен кордон наборния център на „Уайтхол Стрийт“, а някои от тях дори изгорили повиквателните си. Обаче противниците на войната все още срещали силна критика, тъй като по-голямата част от страната подкрепяла Линдън Джонсън, въпреки че по онова време американската армия нараснала от 180 000 на 385 000, броят на жертвите нараснал трикратно, а 5000 американски войници щели да загинат преди Коледа. Трябвало да мине още една година, преди общественото мнение наистина да започне да се променя, но за момента активистите се занимавали повече с гражданските права, отколкото с Виетнам, макар че някои постепенно започвали да разбират, че едното води до другото, че военната мобилизация е несправедлива най-вече защото бели наборни комисии избирали предимно чернокожи войници, които не можели да използват колежа като извинение да отложат службата си, понеже изобщо нямали шанса да се запишат в колеж. Имало ги и така наречените „нови бохеми“ в Ист Вилидж, а марихуаната и ЛСД се превърнали в предпочитани наркотици._

_Уил Паркър и Джими Галахър, и двамата млади и доста интелигентни мъже, всеки ден обличали униформите си и се питали дали ще им бъде заповядано да усмиряват младежи на тяхната възраст, с които те до голяма степен били съгласни. Поне Уил бил. Всичко се променяло. Усещало се във въздуха._

_А междувременно Джими си мислел колко хубаво би било никога да не били срещали Каролайн Рос. След като позвънила в дома на Уил, се наложило Джими да отиде и да я откара обратно в Бруклин, където останала в къщата на майка му на Геритсън Бийч, близо до Шел Банк Крийк. Госпожа Галахър притежавала малко едноетажно бунгало с остър покрив и без никакъв двор, намиращо се на „Мелба Корт“, една от гъсто населените и подредени по азбучен ред улици, които преди време били летен курорт, посещаван от американци от ирландски произход. Мястото се оказало толкова популярно, че накрая направили къщите годни за обитаване през зимата, за да могат хората да живеят в тях целогодишно. Тъй като скрили Каролайн на Геритсън, Джими, а понякога и Уил, имал повод да я посещава, понеже ходел да види майка си поне веднъж седмично. Тази част на Геритсън била малка и сплотена. Непознатите се набивали на очи, а госпожа Галахър била предупредена, че има хора, които търсят момичето. Това направило майката на Джими още по-бдителна от преди, а тя дори когато била най-невнимателна, като нищо можела да засрами средностатистическия телохранител на президента. Когато съседите разпитвали за младата жена, отседнала при нея, госпожа Галахър отговаряла, че е приятелка на приятелка, която неотдавна претърпяла загубата на близък човек. Ужасна трагедия, тъй като момичето отгоре на всичко било бременно. Тя дала на Каролайн тънка златна халка, принадлежала преди на майка й, и й казала да я носи на безименния си пръст. Мнимата смърт на съпруга й държала на разстояние дори най-нахалните клюкари. Няколко пъти Каролайн придружила госпожа Галахър на вечерите в Древния ирландски орден на „Геритсън Авеню“, където към нея се отнасяли с внимание и уважение, поради което се чувствала едновременно признателна и виновна._

_Каролайн била доволна на Геритсън — била близо до морето и до местните хора. Може би дори си представяла как играе на пясъка със своето дете, как през лятото пазарува в магазините с отстъпка, как слуша оркестрите на сцената и наблюдава големия парад на първи юли. Но дори да си представяла такова бъдеще за себе си и за нероденото си дете, нито веднъж не заговорила за това. Може би не искала да урочасва желанието си, като го изговаря гласно, а може би изобщо не виждала никакво бъдеще за себе си. Точно това казала госпожа Галахър по телефона на сина си един ден, когато той се обадил да провери как е момичето._

— _Свястно момиче е — казала старата жена, — кротка и почтителна. Не пуши и не пие, което е добре. Но попитам ли я какво смята да прави, след като се роди бебето, само се усмихва и сменя темата. И усмивката й изобщо не е радостна, Джими. Тя е ужасно тъжна. Нещо повече, изплашена е. Чувам я да плаче насън. За бога, Джими, защо я преследват тези хора? Има вид на човек, който и муха не може да убие._

_Само че Джими Галахър не отговарял на въпросите й, не отговарял и Уил Паркър. По онова време Уил си имал свои проблеми._

_Съпругата му отново била бременна._

_Уил се грижел за нея като за цвете, колкото повече наближавал терминът. Макар вече много пъти да била помятала, тя го уверявала, че този път се чувства различно. Хващал я да си тананика у дома, седнала до прозореца в кухнята, положила дясната си ръка върху корема. Можела да стои така часове наред и да наблюдава плъзгащите се облаци и последните листа, които бавно капели от дърветата в градината с наближаването на зимата. Било едва ли не смешно, мислел си той. Бил спал с Каролайн Рос само три или четири пъти и тя забременяла. А сега и жена му след толкова много помятания успявала да износи нероденото им дете вече седем месеца. Сякаш искряла вътрешно. Никога не я бил виждал по-щастлива и по-доволна. Знаел, че се чувства ужасно виновна за предишните им загуби. Тялото й я предало. Отказвало да направи онова, което се иска от него. Не било достатъчно силно. А сега най-после имала каквото иска, каквото и двамата искали от толкова отдавна._

_И това го измъчвало. Щял да има още едно дете от друга жена и съзнанието за изневярата му го разкъсвало вътрешно. Каролайн му казала, че не иска нищо от него, само да се погрижи за безопасността й до раждането на детето._

— _А след това? — попитал той._

_Само че тя отказвала да отговори на този въпрос, точно както отказвала и на майката на Джими Галахър._

— _Ще видим — казвала и се извръщала настрани._

_Каролайн трябвало да роди един месец преди жена му. И двете щели да бъдат негови деца, но той знаел, че ще трябва да се откаже от едното, че ако иска бракът му да оцелее — а Уил го искал повече от всичко друго, — няма да може да участва в живота на първото си дете. Дори не бил сигурен дали ще успее да предложи нещо повече от минимална финансова помощ въпреки отказа на Каролайн, не и със заплатата си на полицай._

_Въпреки това не искал да допусне детето му просто да изчезне. Въпреки недостатъците си бил почтен човек. Никога преди не бил изневерявал на съпругата си, а вината, задето е спал с Каролайн, му причинявала силна болка. Повече от когато и да било му се искало да си признае пред жена си, но Джими Галахър го разубедил една вечер, когато се отбили в „Питс“ да пийнат бира след смяната си._

— _Да не си полудял? — възкликнал Джими. — Жена ти е бременна. Носи детето, което и двамата искате от години. След всичко случило се може да нямаш втори шанс. Освен шока, който ще предизвикаш, това ще я съсипе, ще съсипе и брака ти. Живей с последиците на стореното. Каролайн твърди, че не иска да участваш в живота на детето й. Не иска парите ти, не иска и времето ти. Повечето мъже в твоето положение щяха да се радват. Ако не се радваш, тогава загубата ще бъде цената, която ще платиш за греховете си и за това, че ще запазиш брака си. Чуваш ли ме?_

_И Уил се съгласил, защото съзнавал, че Джими има право._

— Трябва да разбереш нещо — каза Джими, — баща ти беше свестен, предан и смел, но освен това беше и човек. Беше допуснал грешка и се опитваше да намери начин да живее с нея и да постъпи правилно по отношение на всички, само че бе невъзможно. Тази мисъл го разкъсваше.

Една от свещите изпращя — почти догаряше. Джими стана да я смени, но поспря и каза:

— Ако искаш, мога да светна лампата в кухнята.