_Странното било, че тъкмо пълната им неподвижност привлякла към тях вниманието на баща ми. Приличали на статуи, поставени в сенките, временна изложба от предмети на изкуството насред оживена улица. Видът им му напомнил за онези секти от Пенсилвания, дето се мръщят на копчетата, защото са признак на суета. Били така всецяло съсредоточени върху прозорците на Каролайн Рос, че Уил доловил у тях почти религиозен фанатизъм._

_И тогава, докато ги наблюдавал, те се раздвижили. Пресекли улицата, мъжът бръкнал под сакото си, както си вървял, и Уил видял как в ръката му се появява пистолет._

_Хукнал. Извадил своя трийсет и осемкалибров револвер. Двамата стигнали до средата на улицата, когато нещо у приближаващия се непознат привлякло вниманието на мъжа. Той доловил надвисналата заплаха и се извърнал. Жената продължила да върви, насочила вниманието си единствено към жилищната сграда отпред и криещото се вътре момиче, обаче мъжът вперил поглед право в баща ми и той усетил леко пристягане в корема, все едно някой е напомпал тялото му със студена вода и то откликва с импулс да се изпразни. Дори от разстояние си личало, че нещо не е както трябва с очите на мъжа. Били прекалено тъмни, като две бездни на бледото лице на убиец, само че твърде малки, късчета черно стъкло във взета назаем кожа, изопната прекалено върху несъразмерно голям череп._

_В този момент жената също се обърнала, усетила едва сега, че партньорът й не е до нея. Понечила да каже нещо и Паркър видял изписаната по лицето й паника._

_Камионът блъснал стрелеца в гръб, запокитил го напред и нагоре, а стъпалата му се отделили от земята, преди предните гуми да го повлекат, когато шофьорът натиснал спирачката. Огромната тежест на камиона премазала тялото му и го превърнала в червено-черно петно. Силата на удара го извадила от обувките. Те се валяли наблизо — едната с подметката нагоре, а другата, калната настрани. От невидимата маса под камиона към обувките рукнала тънка струйка кръв, все едно тялото се опитвало да се събере отново, да се изгради от краката нагоре. Някой изпищял._

_Докато Уил успее да стигне до тялото, жената вече била изчезнала. Надзърнал под камиона. Главата на мъжа била напълно смазана от предната лява гума. Показал значката си и наредил на един пребледнял мъж, който стоял наблизо, да се обади и да съобщи за инцидента. Шофьорът изскочил от кабината си и се опитал да сграбчи Уил, но той профучал покрай него и смътно чул как онзи пада някъде отзад. Хукнал към сградата, където се намирал апартаментът на Каролайн, но входната врата била заключена. Пъхнал ключа си и отворил опипом, защото не откъсвал поглед от улицата. Щом ключът се превъртял, се вмъкнал вътре и затръшнал вратата зад гърба си. Когато стигнал до апартамента, застанал отстрани на вратата, запъхтян, и почукал веднъж._

— _Каролайн? — повикал я той._

_Известно време нямало никакъв отговор, после едно тихо:_

— _Да?_

— _Добре ли си, скъпа?_

— _Да, струва ми се._

— _Отвори ми._

_Огледал сенките. Сторило му се, че във въздуха усеща странен парфюм. Остър и метален. Нужни му били няколко секунди, за да осъзнае, че това е мирисът на кръвта на мъртвия мъж. Свел очи и видял кръвта по обувките си._

_Тя отворила вратата. Той пристъпил вътре. Когато посегнал да я прегърне, тя се дръпнала._

— _Видях ги — казала, — видях ги да идват за мен._

— _Знам, и аз ги видях — отговорил Уил._

— _Единият беше блъснат…_

— _Мъртъв е._

— _Не е — поклатила глава тя._

— _Мъртъв е, уверявам те. Черепът му е размазан._

_Тя се облегнала на стената. Той я стиснал за раменете._

— _Погледни ме — настоял._

_Тя се подчинила и Уил прочел в погледа някаква тайна._

— _Мъртъв е — повторил за трети път._

_Каролайн въздъхнала дълбоко. Очите й се стрелнали към прозореца._

— _Добре — съгласила се и Уил разбрал, че всъщност не му вярва, макар да не разбирал защо._

— _Ами жената?_

— _Отиде си._

— _Ще се върне._

— _Ще те преместим._

— _Къде?_

— _На безопасно място._

— _И тук трябваше да е безопасно._

— _Сгреших._

— _Не ми повярва._

_Той кимнал._

— _Права си, не ти повярвах. Вече ти вярвам. Не знам как са те открили, обаче сбърках. Ти обаждала ли си се на някого? На приятелка, на роднина? Казвала ли си на някого къде си?_

_Отново го погледнала. Изглеждала изморена. Не уплашена или сърдита, просто изтощена._

— _На кого да се обадя? — попитала. — Никого си нямам. Само теб._

_И понеже нямало към кого другиго да се обърне, баща ми звъннал на Джими Галахър, така че докато ченгетата събирали показания, Джими преместил Каролайн в един мотел в Куинс, след като часове наред обикалял с колата, за да заблуди евентуален преследвач. След като настанил Каролайн на безопасно място, останал с нея в стаята й, докато тя най-сетне заспала, а после гледал телевизия до сутринта._