— _Трябва да ви видя._

— _Невъзможно. Станалото станало. Трябва да оставим мъртвите да почиват спокойно._

— _Съпругата ми носи в утробата си мъртво дете — казал Уил. Почти повърнал думите._

— _Моля?_

— _Чухте ме. Детето ни е мъртво в утробата. Смятат, че по някакъв начин пъпната връв се е усукала около гърлото му. Мъртво е. Казали й вчера. Ще предизвикат родилна дейност и ще отстранят плода._

— _Съжалявам — казал Ъпстийн._

— _Не ми трябва състраданието ви. Искам сина си._

_Ъпстийн мълчал._

— _Предложението ви не е…_

_Уил го прекъснал:_

— _Не ми пробутвайте тия! Направете го. Кажете на своя приятел г-н Мълчаливеца с хубавия костюм, осведомете го какво искам. В противен случай се кълна да вдигна такава шумотевица, че кръв ще ви потече от ушите. — Внезапно енергията започнала да напуска тялото му. Искало му се само да се пъхне в леглото и да прегърне съпругата си, нея и мъртвото им дете. — Вижте, казахте ми, че някой трябва да се погрижи за момчето. Аз мога да го направя. Скрийте го при мен. Пред очите на всички. Моля ви._

_Чул Ъпстийн да въздиша._

— _Ще поговоря с приятелите ни — казал най-сетне. — Дайте ми името на лекаря, който се грижи за съпругата ви._

_Уил му го казал. Номерът му бил в бележника до телефона._

— _Къде е съпругата ви сега?_

— _Горе, спи. Взе някакви хапчета._

— _Ще ви се обадя след един час — обещал Ъпстийн и затворил._

_Телефонът звъннал след един час и пет минути. Уил, който седял на пода до него, вдигнал още преди второто позвъняване._

— _Господин Паркър, когато жена ви се събуди, трябва да й кажете истината — заявил Ъпстийн. — Помолете я да ви прости, после й кажете какво предлагате._

_През онази нощ Уил не мигнал. Скърбил за Каролайн Рос, а на сутринта загърбил мъката си по нея и се подготвил за неминуемия край на брака си, не се съмнявал в това._

— Обади ми се на сутринта — каза Джими. — Обясни ми какво възнамерявала направи. Беше готов да заложи всичко заради шанса да задържи това момченце — кариерата си, брака си, щастието си, дори с цената на лудостта на жена си.

Понечи да налее още вино в чашата си, но спря.

— Не съм в състояние да пия повече. Виното ми прилича на кръв. — Избута бутилката и чашата. — Пък и бездруго почти приключихме. Ще свърша с тази част, а после трябва да поспя. Утре пак ще поговорим. Ако искаш, остани да пренощуваш тук. Имам стая за гости. — Понечих да кажа нещо, но той вдигна ръка: — Повярвай ми, когато приключа тази вечер, ще имаш предостатъчно храна за размисъл. Ще си ми благодарен, че съм спрял. — Приведе се напред, сключил ръце пред себе си. Забелязах, че треперят. — И така, баща ти седял до леглото на майка ти, когато тя се събудила…

Понякога се питам какво ли са преживели баща ми и майка ми през онзи ден. Чудя се дали в действията му няма някаква лудост, подклаждана от ужаса му, че съдбата му е отредила да изгуби две деца — едното мъртво, а другото обречено на анонимно съществуване сред хора, които не са му кръвни роднини. Сигурно е знаел, докато е стоял до майка ми, чудейки се дали да я събуди, или да я остави да поспи още малко и да отложи мига на признанието, че това завинаги ще го раздели от нея. Щял да й нанесе не една, а две рани — болката от неговата изневяра и може би още по-голямото терзание поради факта, че е успял да постигне с друга жена онова, което тя не е могла да му даде. Тя носела в утробата си мъртво дете, а той преди броени часове гледал сина си, роден от мъртва майка. Обичал жена си, тя също го обичала, а сега щял да я нарани толкова жестоко, че тя никога нямало да се възстанови напълно.

Не разказал на никого какво се случило помежду им, дори на Джими Галахър. Знам само, че майка ми го напуснала за известно време и избягала в Мейн, предшественик на по-продължителното бягство след смъртта на баща ми и далечен отзвук на собствените ми действия, след като ми бяха отнети съпругата и дъщерята. Тя не беше родната ми майка и сега вече разбирам причините за липсата на близост помежду ни чак до смъртта й, но двамата си приличаме повече, отколкото сме допускали. Тя пое на север след убийствата в Пърл Ривър, а баща й, моят любим дядо, се превърна във водещата фигура в живота ми. Обаче, когато поотраснах, ролята на майка ми също нарасна. Понякога си мисля, че едва след смъртта на баща ми тя е намерила сили в сърцето си истински да му прости, а може би да прости и на мен за обстоятелствата, свързани с раждането ми. Бавно започнахме да се сближаваме. От нея научих имената на дърветата, на растенията и на птиците, защото този северен щат бе нейното родно място и макар тогава да не оценявах напълно знанието, което се опитваше да ми даде, мисля, че разбирам причините за желанието й да го направи. И двамата скърбяхме, но тя нямаше да допусне скръбта да ме погуби. Затова всеки ден се разхождахме заедно, каквото и да бе времето, понякога разговаряхме, друг път не, но бе достатъчно, че сме заедно и че сме живи. През тези години аз станах неин син и сега, всеки път, когато в съзнанието ми изникне името на някое дърво, цвете или миниатюрно пълзящо създание, това е малък спомен за нея.

_Елейн Паркър се обадила на съпруга си седмица по-късно и двамата разговаряли един час. Уил получил неплатен отпуск, разрешен му — за смайване на някои служители в участъка — от самия заместник-комисар по правните въпроси Франк Манкузо. Заминал на север при съпругата си и после двамата се върнали в Ню Йорк с дете и с разказа за трудно и преждевременно раждане. Кръстили момчето Чарли на чичото на баща му, Чарлс Едуард Паркър, починал в Монте Касино. Тайните им приятели останали на разстояние и Уил получил вести от тях много години по-късно. Когато се свързали с него, пратеник бил Ъпстийн. Той му съобщил, че онова, от което отдавна се страхуват, отново е тук._