_Уил продължил да тича. Джими вече го бил настигнал, отказал се от намерението да вземе тяхната кола, защото буикът вече бил спрял. Когато се приближили, вратата се отворила и отвътре, залитайки, излязла жената, видимо пострадала. Погледнала назад към тях с нож в ръка. Уил изобщо не се поколебал. Желаел смъртта й. Отново стрелял. Куршумът улучил задния прозорец на колата, но жената вече се била отдалечила от автомобила, влачейки левия си крак. Шмугнала се наляво към Бартлет, но преследвачите й бързо скъсявали дистанцията. Когато завили зад ъгъла, тя била застинала неподвижно под една улична лампа, извърнала глава и отворила уста. Уил се прицелил, но тя била твърде бърза, дори ранена. Залитайки, поела надясно по една тясна уличка, която се казвала „Кантън Корт“._

— _Пипнахме я — заявил Джими, — това е задънена улица. Води до реката._

_Спрели в началото на пресечката, спогледали се и кимнали. Вдигнали високо оръжията си и навлезли в тъмното пространство между две къщи, което водело към потока._

_Жената стояла с гръб към брега, осветена от лунната светлина. Ножът все още бил в ръката й. Палтото й било голямо и ръкавите висели до средата на пръстите, но не скривали ножа._

— _Прибери го — заповядал Джими, но не говорел на нея. Макар очите му да били приковани върху жената, ръката му стискала дулото на револвера на Уил и леко го натискала надолу. — Не го прави, Уил. Просто недей._

_Жената завъртяла острието и на Джими му се сторило, че все още вижда следи от кръвта на Каролайн._

— _Всичко свърши — казала тя. Гласът й се оказал учудващо мек и приятен, но очите й приличали на две еднакви късчета обсидиан на фона на бледото й лице._

— _Точно така — съгласил се Джими. — Хвърли ножа._

— _Няма значение какво ще ми направите, аз съм недосегаема за закона — заявила жената._

_Пуснала ножа, но в същия миг лявата й ръка помръднала, ръкавът на палтото й се вдигнал и се показал скритият в гънките пистолет._

_Джими я убил. Улучил я два пъти, преди тя да успее да стреля. Жената останала права за секунда, след това политнала назад към студените води на Шел Банк Крийк._

_Така и не установили самоличността й. Служителката на рецепцията в болницата потвърдила, че това е жената, представила се за сестра на Каролайн Рос. В джоба на палтото на убитата намерили подправена шофьорска книжка от Вирджиния на името на Ан Рос, както и малко пари. Отпечатъците й не фигурирали в никоя картотека и никой не дошъл да разпознае трупа, когато пуснали снимката й по новинарските емисии и във вестниците._

_Това обаче се случило по-късно. Най-напред им задавали въпроси, на които трябвало да намерят отговори. Пристигнали още полицаи. Напълнили цялата болница. Затворили Бартлет. Оправили се с репортерите, с любопитните зяпачи, с разтревожените пациенти и техните роднини._

_А през това време няколко човека се срещнали в една стая в задната част на болницата. Сред тях бил директорът на болницата, лекарят и акушерката, които следели състоянието на Каролайн Рос, заместник-комисарят от нюйоркската полиция по правните въпроси и един дребен и мълчалив човечец на четирийсет и няколко години: равин Ъпстийн. На Уил Паркър и на Джими Галахър им било наредено да чакат отвън и двамата седели един до друг на пластмасовите столове, без да си говорят. С изключение на Джими само един човек изразил пред Уил съболезнованията си за случилото се. Служителката на рецепцията. Коленичила пред него, докато чакали, и хванала ръката му._

— _Много съжалявам — казала, — всички съжаляваме._

_Той кимнал безмълвно._

— _Не знам дали… — подела тя и после млъкнала. — Не, знам, че ще помогне, но дали не искате да видите сина си?_

_Завела го до една стая със стъклени стени и му посочила едно дребничко бебе, което спяло между други две новородени._

— _Ето го — казала тя. — Това е вашето момченце._

_Няколко минути по-късно ги повикали в стаята при съветващите се. Представили им присъстващите — всички с изключение на един мъж с костюм и с прошарена кестенява коса, който внимателно наблюдавал Уил още от влизането му в стаята. Ъпстийн се привел към Уил и прошепнал:_

— _Много съжалявам._

_Уил не отговорил._

_Заместник-комисарят Едуард Манкузо заговорил пръв:_

— _Разбирам, че вие сте бащата — обърнал се той към Уил._

— _Да, аз съм._

— _Ама че бъркотия — разпалено възкликнал Манкузо. — Трябва да оправим тази каша. Слушате ли ме?_

_Уил и Джими кимнали едновременно._

— _Детето умря — заявил Манкузо._

— _Моля? — учудил се Уил._

— _Детето умря. Живя няколко часа, но явно раната в утробата е била твърде сериозна. То почина… — погледнал той часовника си — преди две минути._

— _Какви ги говорите? Току-що го видях — възразил Уил._

— _Но вече е мъртво._

_Уил се опитал да излезе, но Ъпстийн го стиснал за ръката._

— _Чакайте, господин Паркър. Детето ви е живо и здраво, но засега само хората в тази стая го знаят. Вече го отведоха._

— _Къде?_

— _На сигурно място._

— _Защо? Той е мой син. Искам да знам къде е._

— _Помислете, господин Паркър — настоял Ъпстийн. — Просто се замислете за момент._

_Уил замълчал. Когато отново проговорил, казал:_