Тя се наведе към него и го близна по ухото.

— Нямам никаква идея.

Независимо от убеждението на Елизабет Пулиъс, че полицията ще протака разследването, Глицки веднага се хвана за несъответствието, открито от Харди. Нямаше нищо по-хубаво от заподозрян, който лъже. Това отваряше всички врати и прозорци, пускаше вътре свеж въздух. Разбира се, не знаеше със сигурност, че Фарис е излъгал — може просто да се беше объркал, да не си бе спомнил правилно. Но беше записано официално — Глицки бе присъствал на разговора, спомняше си го — че веднъж е казал на бялото бяло, а после на бялото черно. Заслужаваше си да се помисли над това.

Собственият му рапорт по разпита на Фарис разкриваше, че той е бил в Таос през съботата, в която бе извършено убийството. Какво имаше в Таос? Не беше ли казал, че там нямало нито телефон, нито електричество? Някой друг беше ли го видял? Имаше ли го в списъка на пътниците? Хотел? Кола под наем?

Отбеляза си някои неща, записа си да се обади на полицията в Албъкърк, после се свърза с Фарис в кабинета му в „Оуен Индъстрис“, в южен Сан Франциско.

— Сержант, с какво мога да ви бъда полезен? — Зает човек и звучеше като такъв.

— Нали знаете, че делото отново беше подновено, сър. Изглежда Мей Шин не е била на „Елоиз“. И ако това е вярно, тогава тя не е убила г-н Неш.

— Разбира се, прочетох го. Не съм сигурен, че вярвам на това.

— Е, да, сър, но прокуратурата явно смята, че е вярно. И след като така стоят нещата, ние трябва да продължим разследването — последва едно от онези дяволски писукания. Глицки ги беше забравил.

— Само за миг, ако обичате?

Той изчака около двайсетина секунди, отброявайки времето като почукваше с молива по бележника си.

— Сержанте? Моля да ме извините. Тук все още е истинска лудница. Знам, опитах се да се свържа с прокурора тази сутрин, но ми казаха някакви глупости, че вашият човек Харди вече не работел там, а никой друг не пожела да говори с мен.

— Казали са ви, че Харди не работи вече там ли?

— Да.

Глицки поклати глава.

— Странно. Ще му предам да ви се обади, но искам да изясня едно недоразумение. Явно се налага да започнем всичко отначало, така че моля да ме извините.

— Няма нищо, но каква е тази история за онзи съдия, който познавал Мей? Наистина е шокиращо.

— И това разследваме. Но, чудя се, кога за последен път сте видели Неш жив? — Не поясни относно явното противоречие в свидетелските показания на Фарис.

— Смътно си спомням. Обядвахме в „Ангъс“.

— Да, сър. И сте казали, че е било в петък.

Пиу.

— Така ли? Не си спомням точно кой ден беше. След като съм казал петък, сигурно съм се объркал.

— Било е в седмицата, в която сте ходили до Таос.

— Спомням си коя седмица беше. Винаги летя до Таос сутринта, което трябва да е станало в петък, така че обядът сигурно е бил в четвъртък. Мога да се обадя в ресторанта и да проверя за по-сигурно.

— Това би било от полза.

— Ако можете да изчакате, още сега ще позвъня.

Обади се отново след около минута и каза, че в ресторанта все още пазели резервациите и било четвъртък.

Нямаше начин следващият въпрос да прозвучи невинно, но ако отговорът беше да, щеше да спести на Глицки доста тичане.

— Г-н Фарис, има ли прислуга на мястото, където отсядате в Таос?

Не му трябваше много, за да се досети. Не отговори веднага. Глицки го чу как си поема въздух първо преди, после след записващото пиукане.

— Оуен Неш беше най-добрият ми приятел, сержант. Не се облагодетелствам по никакъв възможен начин от смъртта му. Напротив. Вътрешно съм опустошен, а професионално осакатен и то така, както едва ли можете да си представите. Сигурен съм, че съществуват неопровержими официални доказателства във връзка с отиването и връщането ми през онези два почивни дни и ако решите, че дългът ви повелява да ги прегледате, не се колебайте… Аз на ваше място, сержант, първо бих отделил известно време на онзи съдия. Но това си е ваша работа. А сега, ако ме извините, до гуша съм затънал в работа.

Линията прекъсна. Глицки барабанеше с молива по бележника си. Реакцията на Фарис не беше кой знае колко необичайна — хората обикновено ставаха доста враждебни, когато им се кажеше, че са заподозрени. Но Глицки не можа да не забележи, че той не бе споменал някой да го е виждал в Таос или някъде другаде. Можеше и да е пропуск, като четвъртък или петък, или какъвто там ден беше, когато за последен път бе видял най-добрия си приятел. Възможно.

Въпреки, че бе нещо, което Глицки реши, че ще запомни.