Следобедната дрямка помогна малко, но не особено.

След трите бири сутринта, Харди, Франи и Ребека си бяха поделили едно изключително гамбас в „Сол и Луна“. И, понеже Франи изобщо не пиеше, той бе изпил и бутилка сухо бяло „Риоха“. По дяволите, нали празнуваше.

Съобщил бе новината за уволнението си и тя го бе възприела горе-долу по същия начин, по който и той самият. Имаха повече от четвърт милион долара в банката, чекът от дяла на Харди в „Шамрок“ щеше да пристигне тази седмица — парите не бяха най-големия проблем на света и на нея и без това не й харесваше как му се отразяваше правото.

Франи го откара у дома и Харди едвам успя да си свали ризата, преди да захърка здраво. Събуди го плача на Ребека и цепещото главоболие. Отиде в задната стая и вдигна бебето, като лекичко го потупваше, докато го притискаше към себе си. Опита да се вкопчи в зърното му и се разрева още по-силно, когато това не даде никакъв резултат, Франи се зададе откъм кухнята.

— Наистина ли ще имаме още едно такова бебе? — попита той.

— Тя не яде колкото теб на обяд.

— Но и главата не я боли колкото мен — той вдигна Ребека пред лицето си. — Виж — каза, — със сигурност знам, че се чувствам по-зле от теб, но не плача.

Логиката изобщо не подейства. Той я предаде на майка й и след секунди тя вече сучеше.

— Страхотен номер — каза Харди. Облече си един анцуг, зеленият беше наред в чекмеджето му. — Ще ми се разсърдиш ли, ако избягам за малко?

Той направи шесткилометровата обиколка до брега, по твърдия пясък на юг към „Линкълн“. Въздухът изглеждаше прозрачен, температурата бе под седемнайсет градуса и леко захладняваше от вятъра, който подухваше от огромните вълни.

Ето докъде беше стигнал, безработен по време на голяма депресия и той се усмихна, докато тичаше, главоболието му бе преминало още първите двайсетина минути. Надолу по брега, обратно през парка, нагоре по Авенютата до вкъщи.

Седеше на верандата и си почиваше, слънцето още беше високо, но вече се бе скрило зад сградите от отсрещната страна на улицата. По пътя обратно той беше решил, че след като програмата му изведнъж се бе освободила от всякакви ангажименти, семейство Харди можеше да си запази места до Хаваите и да изчезне за няколко седмици. Мечтаеше си за известно време, прекарано на плажа, коктейли с ром, рефрените на Джими Бъфет под галещия бриз.

Шестетажните жилищни сгради от двете страни препречваха гледката и нагоре и надолу по улицата, така че Селин Неш се появи без всякакво предупреждение от външната страна на дървената му ограда — избелели джинси, сандали, пурпурна на цвят копринена блуза.

Можеше да се очаква, че ще се случи — вероятно трябваше да й се обади или на Фарис, или най-малкото на Глицки, за да им съобщи за уволнението си. Идваше да му поднесе съболезнованията си, да попита какво се е случило, да разбере кой сега ще поеме делото? Откъде беше намерила адреса му?

Той се изправи, като реши, че ще промени телефонния си номер и няма да го включва в телефонния указател. Ще откаже адреса му да бъде публикуван в новия. Трябваше да го направи — осъзна той, — още когато беше назначен повторно в областната прокуратура миналия февруари, но покрай новата женитба, новата работа, новото бебе, останалото му бе убягнало.

Той се отдалечи на няколко крачки от верандата. Селин го видя и замръзна на място.

Приближи се към нея и видя, че лицето й беше сковано. Нещо друго ли се бе случило? Тя стоеше като закована, в шок.

— Селин, добре ли си?

Той направи още няколко крачки към нея, като спря точно пред портата. Последва продължително мълчание. Тя го гледаше с поглед, в който се съчетаваха едновременно ужас и неверие.

Харди чу външната врата да се отваря, чу Франи да го вика:

— Диз?

Очите на Селин се отправиха зад него, към Франи, бързо се върнаха обратно, първоначално сякаш с надежда, после почти обезумели от паника.

— Съжалявам — каза тя, като започна да отстъпва назад. — Съжалявам. Това беше грешка.

— Селин, какво има?

Тя поклати глава, докато го оглеждаше от главата до петите. Всичко между тях двамата бе било прекалено лично. Сега, когато виждаше къщата и жена му, тя не можеше да пренебрегне реалността. Не само, че беше добър човек, той си имаше живот, в който тя не се вместваше. Продължаваше да отстъпва назад, после спря и явно възвърна част от самообладанието си.

— Съжалявам, Дизмъс. Не знам какво съм си мислела.

— Няма нищо. Какво има?

Тя поклати глава.

— Нищо. Беше грешка — тя отново заотстъпва, обърна се. Вдигна ръка, свенливо махна и се отдалечи.

— Коя беше тази? — Франи беше до него, пъхнала ръка в неговата.

— Селин Неш. Дъщерята на Оуен Неш.

— Господи, много е красива, нали?

Харди я притисна по-силно към себе си.

— Ти си по-красива.

Тя го побутна с бедро.

— Какво искаше?

Той повдигна рамене.