— Добре ли сте?

Тя си пое дълбоко въздух, после явно осъзна, че го стиска за ръката. Деколтето на бодито пламна. Тя пусна Харди и вдигна длан към врата си, смутена.

— Това е една от най-големите травми, смъртта на родител — каза. — Предполагам, че просто не съм подготвена.

— Лошото е, че никога не сме подготвени — отвърна Харди.

— Правя разни неща… не знам защо — като пусна шията си, тя плъзна ръка надолу по гърдите си. Деколтето й още беше зачервено. Сякаш върша всичко насън, разбирате ли? Правя, каквото трябва да се направи, но всичко останало, което става вътре в мен…

— Искате ли да си починете? Да се качим в кантората ми? Или да отидем да пийнем по нещо някъде?

— Не пия, но би било чудесно, ако…

— Тогава можем да отидем в кантората ми.

— Не, вие тръгвайте. Аз просто ще… добре, да идем до някой бар, благодаря. Малко компания няма да ми навреди.

При тези обстоятелства изборът на „Лу Гърка“ едва ли щеше да бъде подходящ.

Седяха на високи столчета около малки маси отпред до прозорците на „Софи“, заведение, което след осем се превръщаше в ресторант за млади тузари. Но беше на две пресечки от Палатата и ако искаш на спокойствие да изпиеш по едно, местенцето, преди сцената да се е оживила, не беше лошо.

Селин носеше скъпи италиански сандали на босо. Тя кръстоса крака върху високия стол, демонстрирайки педикюра си, ноктите на краката й бяха бледорозови, кожата между глезена и джинсите с меден оттенък — топла и гладка. Гледаше как Харди отпива първата глътка от ирландското си уиски.

По пътя за насам, в топлия сумрак, Селин отново го бе хванала за ръка. Не си бяха разменили и десетина приказки. Сега тя каза:

— Благодаря ви.

— За какво?

— За това, че ми отделихте от времето си.

Не знаеше какво да отговори. Вдигна чашата си, чукна я в нейната газирана вода и я поднесе към устните си. Беше му трудно да повярва, че само преди два дни е бил до тази жена и не е изпитал нищо. Беше съвсем сигурен, че тя не го правеше нарочно, но местата, където се показваше кожата й — при краката, от бодито над гърдите й, ръцете и шията й — се набиваха на очи. Защо пък не? Денят беше зноен. Почти му се прииска и той да можеше да седи тук по фланелка с къси ръкави, вместо с риза и вратовръзка. Харди метна сакото си на един от столовете до масата.

— Имам време — каза той най-накрая.

— Изглежда, че това е единственото, което ми остана.

— Трудно е, нали?

Очите й срещнаха неговите.

— Както казах и преди — това е най-трудното. Онова, което става вътре…

— Знам — отвърна той. Не можеше да каже точно защо, но Харди откри, че й разказва как, след като синът му Майкъл се пребил, падайки от детското си креватче, той решил, че ще бъде силен и ще го преодолее, по начина, по който зрелите хора се справяли с нещата, нали така?

— Не се получи?

— О, успях в продължение на близо два месеца. Ходех на работа, връщах се вкъщи, ядях, пиех, събуждах се и отново започвах — Харди замълча, потънал в спомени. — Не сте омъжена, нали?

— Не. Бях веднъж.

— Не знам дали е по-добре или не е да имаш някого. Това ни накара да се разделим с жена ми.

Дълго време Селин не каза нищо. Музиката в „Софи“ се промени или пък на Харди чак сега му направи впечатление, че има музика — някакво компютърно парче, от онези, които ненавиждаше. Слънцето почти бе залязло, огряваше покривите на по-високите сгради на север по Маркет стрийт и няколкото по-нагоре по „Ноб Хил“.

— Почти ми се иска да имаше с кого да се разделя — каза тя накрая. — Да си го изкарам на някой друг. Но татко беше единственото ми семейство, така че сега какво? — вдигна чашата си, но тя се оказа празна. — Дали да не пийна нещо вече? Нещо с джин?

На бара Харди си поръча второ „Бушмилс“, а на Селин — „Бомбай“ с лед. Барманът сипа три и половина пъти с дозатора, солидно питие, почти двойно. Харди му остави десетачка и го помоли да отнеме малко звука на тонколоните.

Селин отпи от джина и направи гримаса.

— Не съм пила от няколко години — отвърна тя. — На татко не му харесваше много да пия.

— Не му е харесвало много да пиеш или не му е харесвало да пиеш много?

Тя се усмихна, едва-едва, но това вече беше нещо.

— И двете, предполагам — очите й отново се спряха върху него. — Понякога губех контрол. Но човек не можеше да губи контрол, ако бе близо до татко.

— Защо?

— Защото, ако дъщерята на Оуен Неш не може да се контролира, това означава, че и той не може да я контролира — тя отпи още една глътка джин и този път го преглътна спокойно. — А става ли дума за Оуен Неш, то той трябва да владее положението.