Никакви пари на ръка, въпреки че той плати презаверката на билета й за връщане. Но случилото се й даде идеята какво може да направи. Така че тя напусна работата си в Националната банка, съкрати фамилията си на Шин и започна да изкарва доста пари, сама, дискретно.

Но ето я тук в „Нишо“, все още черупка, носеща бащиния си товар на жертва със себе си. Мъжете бяха правили каквото си искат с нея в продължение на десет години. Нямаше накъде повече да я унижават или обезценяват. Все още я търсеха, но Мей Шинтака вече не съществуваше, дори и от Мей Шин, помисли си тя, не бе останало много, но наистина й беше все едно. Ползата от нея, ако изобщо някога бе имало такава, беше на привършване.

Тогава Оуен Неш се бе приближил до масата й. Седна, непоканен. Тя вдигна очи, за да го погледне.

— Да?

— Толкова ли сте самотна, колкото изглеждате?

Въпреки многото мъже, които бе познавала, тя долови нещо в Оуен Неш, от което си мислеше, че се е отказала.

С професия като нейната — това беше неизбежно — започваш да смяташ всички мъже за еднакви или за толкова сходни, че малките различия не са от значение.

И въпреки това, ето един мъж, който още при първата среща те завладява с присъствието си, помита те в него. Той се беше надвесил над нея, вперил поглед надолу, създаваше властно усещане с масивното си, мускулесто тяло, квадратно лице и очи, потрепващи от живот и полускрито… страдание.

Тя се вгледа в него, не искаше да признае онова, което интуитивно бе почувствала — че този човек вече я познаваше, че знаеше какво изпитва. „Толкова ли сте самотна, колкото изглеждате?“ Изтъркана фраза за запознанство. Но сега, чувстваше го, не беше само това. Казваше й, че са свързани, по някакъв начин. Изведнъж, макар нищо да не я задържаше към безсмисления й живот, й се прииска да разбере как действа тази връзка и какво ли може да означава.

Бил запазил отделния салон отзад, но я наблюдавал от кухнята, където помагал в приготвянето на гарнитурата към основното му ястие, състоящо се от фугу — риба, смятана за деликатес в Япония, която можеше да те убие, ако не бъдеше приготвена, както трябва.

След като споделиха обяда си и двамата изчакаха да премине лекото изтръпване на езика. Оуен бе поръчал една бутилка отлежало уиски „Сънтори“ и го пиеше чисто от чашки за саке.

По време на обяда той беше възвърнал част от, както по-късно щеше да разбере, обичайната си словоохотливост. Сега продължаваше с пълна сила, като огласяше със смеха си мъничкото помещение, докато опразваше чашата си за саке.

— Мисля, че сте разочарован — каза тя. — Ако рибата не беше приготвена, както трябва, можеше да ви отрови.

Той изпи уискито си.

— Във всяко нещо има риск. Правиш онова, от което имаш нужда…

— И вие имате нужда да предизвиквате смъртта? Защо? Човек като вас?

Бяха сами в стаята, седяха на пода. Масата беше почистена — върху полирания тик бяха останали само бутилката „Сънтори“ и две чаши.

— Това е игра — отвърна той, без да се усмихва. — Нещо, което правя просто така.

Мей поклати глава. Никаква игра не беше.

— Мисля, че точно затова дойдохте и ме заговорихте. Познахте ме. Аз съм като вас.

Каза му, че иска да дойде с нея — щяла да му покаже какво било наистина да искаш да умреш. Извървяха пеша двайсетте пресечки в гъстата мъгла до апартамента й. Той я последва нагоре по стълбите. Във фоайето, тя си събу обувките и влезе в банята, пусна ваната да се пълни. Отиде до хладилника и извади виното, отвори го. Беше така, сякаш него изобщо го нямаше.

Отиде до скрина си и си свали обиците, огърлицата. Разкопча черната копринена блуза, усети го да се приближава отзад, но не я докосна, нито проговори. Съществуваше негласно разбирателство. Тя продължи да се съблича — сутиена, панталоните, останалото.

Изпи първата чаша вино на един дъх и си наля втора, която отнесе в банята. Ваната беше готова, огледалото замъглено. Той седна върху капака на тоалетната чиния, наблюдаваше я как се насапунисва и отпиваше от бутилката „Сънтори“, която беше взел със себе си.

Тя се изправи и се изплакна под горещата струя на душа, после излезе от ваната и се запъти към аптечката, където държеше предписаното шишенце. Изсипа хапчетата, най-малкото двайсетина от тях, в ръката си. Вдигна чашата си с вино, отметна глава назад и изпразни ръка в устата си.

И точно в този момент Оуен се раздвижи. Като изби чашата от ръката й, разбивайки я върху плочките, той я сграбчи, бръкна с пръсти в устата й и насила разпръсна хапчетата из цялата мивка, тоалетната, по пода.

Това беше началото.

Свещеното убежище се изгуби при издрънчаването на решетките, вратата се отвори.

— Шин. Прокурорът е дошъл да те види. Размърдай се.

Помни коя си, каза си тя. Не си тази, за която те смятат.

Почти наближаваше единайсет сутринта. През прозорците, през решетките, видя слънцето да се издига високо в небето.