Харди изстреля последния си патрон.

— Елизабет, виж. Доста време се занимавам с всичко това. Аз открих ръката. Аз говорих с дъщерята, с адвоката на жертвата и негов най-добър приятел. А сега съм отстранен от делото. Как ще се отрази това на тяхното доверие към институцията?

— Това няма нищо общо с въпроса — отвърна Пулиъс.

— Още повече — Лок, за когото общественото мнение за прокуратурата беше винаги от първостепенно значение, се намеси, — че вие двамата няма какво толкова да се пазарите. Харди, ти наистина си отбелязал малък, но важен напредък тук. Виждам, че смяташ, че имаш законното право върху делото, но така мисли и Елизабет. Така че, ето какво ще направим — ти, Харди, ставаш неин помощник. Под ръководството на Елизабет ще поддържаш контакт с хората, които вече си разпитвал и ще я информираш за всяка твоя стъпка. Всяка стъпка. Когато го докараме до процес, Елизабет поема грижата за шоуто, а ти само гледаш майсторското представяне на обвинението — областният прокурор кръстоса ръце на бюрото си и дари стаята с патентованата си усмивка. — А сега нека обединим усилията си и свършим работата. Тук всички сме от един и същи отбор, нищо, че понякога го забравяме. Арт, Харди, благодаря, че поднесохте това на вниманието ми. Вратата ми винаги е отворена. Много ви благодаря. Елизабет, можеш ли да останеш за минутка?

— Щял съм да видя майсторско представяне на обвинението.

Драйсдейл жонглираше в кабинета си.

— Моят добър приятел Крис Лок иска да е сигурен, че всички печелят.

— Печелят, таратанци!

Бейзболните топки продължаваха да летят.

— Пулиъс води делото. Ти също си вътре. Авторитетът ми за това, че съм ти дал делото, остава ненакърнен. Прокуратурата изглежда добре в очите на обществото. Всички печелят.

— Кой беше казал: „Още една победа като тази и сме загубени“?

— Мисля, че Пир.

— Ще го запомня — Харди поклати глава. — Не мога да го повярвам. Та тя не знае нищо за това дело.

Драйсдейл не се съгласи:

— Не знае и трябва да кажа с известно основание, че когато един заподозрян е арестуван, независимо за какво, този заподозрян е виновен, мамка му!

— Ами какво стана с виновен до доказване на противното? — Харди се почувства глупаво, още докато го казваше. Не беше сигурен, че вече вярва в това, след прилива от представители на човешкия род, заливал бюрото му през последните няколко месеца; всички те — всеки един от тях — виновни за нещо, дори и да не беше онова, за което бяха обвинени. Изкушението да обвиниш, независимо кого, за каквото там можеш, без значение дали го е извършил, беше нещо, с което се сблъскваха всички прокурори. По-добрите се издигаха над него. Други не смятаха, че си струва труда.

Това не беше добър аргумент в очите на Драйсдейл.

— Дай да отметнем нещата едно по едно — отвърна той. — Имала е сексуална връзка с човека. Добре, вече се намираме в най-благоприятната за успех територия. Второ, какво ти беше казала онази сутрин? Може да се облагодетелства с порядъчната сума от няколко милиона долара, ако чичкото умре. Това е голямо второ. Изобщо не е маловажно.

— Може дори да не е вярно. И във всеки случай, Елизабет не го знае.

Драйсдейл изпрати въздушна целувка, тихо млясване.

— Ще узнае. Както и да е, следващото е пистолетът й, а и един свидетел твърди, че я е видял на местопрестъплението, освен това няма и алиби за въпросния ден. Най-накрая, прави опит да напусне страната десет минути, след като е била предупредена да остане. Не бих нарекъл пресилено да си помислиш, че тя го е направила.

— Не твърдя, че не го е направила. Казвам просто, че няма реални доказателства, че го е извършила, не още.

— За щастие това е работа на съдебните заседатели.

— И на Бетси.

— И твоя — Драйсдейл вдигна пръст. — Аз не бих я наричал Бетси.

— Радвам ли се, че се върнах да работя тук?

— Това въпрос ли е? Получи си делото за убийство, по-бързо от повечето останали.

Харди надникна в коридора. Съобщаваха името му по високоговорителя. Търсеха го по телефона.

— Пир се казваше, нали? — повтори той, преди да излезе навън.

Доносникът се казваше Девън Лайтрайс Уотърингтън и определено се наслаждаваше на моментите на относителна свобода извън килията си. Девън беше арестуван за притежание на огнестрелно оръжие без разрешително и четвъртинка кокаин миналия четвъртък вечерта пред един бар близо до „Хънтърс Пойнт“ и бе прекарал в ареста дванайсетина часа, когато изведнъж си спомнил за гражданския си дълг да оказва съдействие на полицията, ако знае нещо, което може да й помогне за арестуването на лица, извършили престъпление. В този случай ставаше въпрос за стрелба от минаваща кола, която бе отнела живота на трима души — сред които и малкото момче, напомнило на Глицки за сина му — и бе ранила седем.

Явно Глицки му харесваше. Или може би просто беше в добро настроение. Във всеки случай, не можеше да му се затвори устата.

— Що за име е Глицки? — попита той, докато нагласяваха камерата за интервюто. — Никога не съм познавал човек на име Глицки.

— Еврейско е — отвърна Ейб.

— Как еврейско?

— Така, еврейско, Девън.

— Е, как си се сдобил с еврейско име?

— А ти как си се сдобил с името Уотърингтън?

— От баща ми бе, човек.

— Е…

— Искаш да кажеш, че Глицки ти е останало от баща ти? А той откъде го е получил?

Ейб беше свикнал с коефициенти на интелигентност равни на стайна температура. Въпреки че, помисли си той, Девън вероятно беше близо до границата, отвъд която едва ли би могъл да бъде смятан за вменяем и съден. Но Глицки можеше да е и търпелив, когато му отърваше, а сега не му оставаше кой знае какво друго да направи.

— Баща ми се е сдобил с името Глицки, защото е бил евреин.

— Я стига! Ебаваш ли ме? — Глицки усети как Девън го оглежда за някакъв признак на двуличие. Лицето му остана напълно сериозно.