По сребърните отблясъци на порцелановата пътечка към океана бавно вървяха четирима души. Лицата на крачещите отзад мъже изглеждаха като изсечени от сив гранит, а големите очи на двете жени бяха станали бездънно дълбоки и загадъчни.

Низа Крит, притиснала лице до яката на коженото наметало на Веда Конг, развълнувано възразяваше на историчката. Без да скрива лекото си учудване, Веда се вглеждаше в тази външно приличаща на нея девойка.

— Струва ми се, че най-хубавият подарък, който една жена може да направи на любимия, е да го създаде наново и така да продължи съществуването на своя герой. Та това е почти безсмъртие!

— Мъжете разсъждават другояче по отношение на нас — отвърна Веда. — Дар Ветер ми каза, че не би искал да има дъщеря, която твърде много да прилича на любимата — тежко му е да мисли, че ще напусне света и ще я остави на неизвестната съдба без своята любов и нежност… Това са остатъци от някогашната ревност.

— Но и аз не мога да понасям мисълта за разлъка с едно малко, мое родно същество — продължаваше погълнатата от своите размишления Низа. — Да го дам за възпитаване веднага, щом го откърмя!

— Разбирам, обаче не съм съгласна. — Веда се намръщи, девойката май беше засегнала болезнена струна в душата й.

— Една от най-големите задачи на човечеството е побеждаване на слепия майчин инстинкт. Разбиране, че само колективното възпитаване на децата от специално подбрани хора може да създаде човека на нашето общество. Няма я сега почти безумната, както в древността, майчина любов. Всяка майка знае, че целият свят е нежен към нейното дете. Ето че изчезна инстинктивната като у вълчицата любов, възникнала от животински страх за своята рожба.

— Разбирам това — каза Низа, — ала някак си с ума.

— А аз с цялото си същество чувствувам, че най-голямото щастие — да доставяш радост на друго същество — сега е достъпно за всеки човек, във всяка възраст. Това, което в предишните общества е било възможно само за родителите, бабите и дядовците, а най-много за майките… Защо трябва непременно да бъдеш все с малкото — та това е също остатък от ония времена, когато жените са били принудени да водят ограничен живот и не са могли да бъдат заедно със своите възлюбени. А вие ще бъдете винаги заедно, докато се обичате…

— Не зная, но понякога те обхваща такова буйно желание до теб да върви мъничко, приличащо на него същество, че стискаш ръце… И… не, аз нищо не зная!…

— Има Остров на майките — Ява. Там живеят всички желаещи сами да възпитават своите деца.

— О, не! Но аз и не бих могла да стана възпитателка, както постъпват хората, които особено обичат децата. Чувствувам в себе си толкова сили и вече бях веднъж в Космоса…

Веда омекна.

— Вие сте олицетворение на младостта, Низа, и не само физически. Както всички много млади, вие не разбирате, когато се сблъсквате с противоречията на живота, че те са самият живот, че радостта от любовта непременно донася тревоги. грижи и тъга, толкова по-силни, колкото по-силна е любовта. А на вас се струва, че всичко ще се загуби при първия удар на живота…

При последните думи изведнъж я озари една мисъл: не, не единствено в младостта беше причината за тревогите и жадните стремежи на Низа!

Веда изпадна в характерната за мнозина грешка — да смята, че душевните рани заздравяват едновременно с телесните повреди. Съвсем не е така! Още дълго-дълго остава раната на психиката, дълбоко скрита във физически здравото тяло, и може да се разтвори неочаквано, понякога от съвсем незначителна причина. Така е и при Низа — пет години парализа, която, макар и прекарана в пълно безсъзнание, е оставила следи във всички клетки на тялото, ужасът от срещата със страшния кръст, едва не погубил Ерг Ноор.

Отгатнала посоката на мислите на историчката. Низа глухо каза:

— След желязната звезда не ме напуска едно странно чувство. Някъде в душата ми има тревожна пустота. Тя съществува заедно с радостта и силата, като че ги изключва, но и не угасва сама. Обаче аз мога да се боря с нея само с помощта на онова, което трябва да ме увлече изцяло… Сега зная какво представлява Космосът за самотния човек и още повече се прекланям пред паметта на първите герои-астронавти!

— Струва ми се. че разбирам — отговори Веда. — Била съм на затънтените сред океана малки островчета на Полинезия. Там, пред морето, в часовете на самотност те обхваща безкрайна печал, като разтапяща се в еднообразната далечина тъжна песен. Навярно споменът за първобитната самота на съзнанието говори на човека колко слаб и обречен е бил той по-рано в своето кафезче-душа. Само общият труд и общите мисли могат да те спасят от това — идва кораб, като че ли още по-малък от острова, а необятният океан вече не е същият. Шепата другари и корабът са вече отделен свят, който се стреми към достъпните и покорни нему далечини. Така и космическият кораб — звездолетът. В него ние сме с храбри и силни другари! Но самотност пред Космоса… — Веда трепна. — Надали човек е способен да я понесе.

Низа се притисна към Веда още по-плътно:

— Колко правилно го казахте! Точно затова искам всичко едновременно…

— Аз ви обикнах. Сега повече чувствувам вашето решение… То ми се струваше безумно.

Низа мълчаливо стисна ръката на Веда и завря нос в студената й от вятъра буза.

— Но ще издържите ли, Низа? Това е така невероятно трудно!

— За каква трудност говорите, Веда? — обърна се Ерг Ноор, който бе чул нейното последно възклицание. — Надумали ли сте се с Дар Ветер? Той вече половин час ме убеждава да предам на младежта моя опит на астронавт, вместо да се впуснем в полет, от който няма връщане.