Целият строеж се гмурна в нощния мрак като в бездна, но дълго още меката пепелява зодиакална светлина от слънчевите лъчи, разсеяни от газовете в горните зони на атмосферата, осветяваше застиналия при сто и осемдесетградусовия мраз скелет на бъдещия спътник. Още по-силно, отколкото денем, започна да пречи свръхпроводимостта. И най-малкото износване на изолацията в инструментите, батериите или акумулаторите обгръщаше близкостоящите предмети със синкавото сияние на разливащия се направо по повърхността ток.

Непрогледна космическа тъмнина настъпи заедно с усилилия се студ. Звездите светеха остро като извънредно ярки сини игли. Невидимият и безшумен полет на метеорити нощем изглеждаше особено страшен. Върху повърхността на тъмното кълбо долу, в атмосферните течения, пламваха разноцветни облаци от електрическо сияние, искрови потоци с гигантска дължина или ивици разсеяно светене, проточили се на хиляди километри. Ураганни ветрове, по-силни от която и да е земна буря, профучаваха там, долу, в горните слоеве на въздушната обвивка. Наситена от излъчването на Слънцето и Космоса, атмосферата продължаваше да разбърква енергията и с това затрудняваше връзката между строежа и родната планета.

Внезапно в малкия свят, уединен в мрака и чудовищния студ, нещо се измени. Дар Ветер не веднага съобрази, че бяха запалени осветителите на планетолета. Още по-черна стана тъмнината, помръкнаха свирепите звезди, но платформата и скелетът осезаемо се открояваха в бялата ярка светлина. Подир няколко минути «Алтай» намали напрежението, светлината стана жълта и по-малко интензивна. Планетолетът икономисваше енергията на своите акумулатори. Отново, както денем, се задвижиха квадратни и елипсовидни листове за обшивка, решетести ферми за крепене, цилиндри и тръби за резервоари. Те постепенно намираха своето място в скелета на спътника.

Дар Ветер напипа напречната греда, хвана се за ролковите дръжки на въжения парапет и като се отблъсна с крак, отхвръкна нагоре. До люка на планетолета той стисна спирачките и тъкмо навреме — не се удари в затворената врата.

В преходната камера не поддържаха нормалното земно налягане, за да намалят загубата на въздух при влизане и излизане на големия брой работещи. Затова Дар Ветер, без да снема скафандъра, прекрачи във втората, временно изградена спомагателна камера и тогава изключи шлема и батериите.

Като разкършваше умореното си от скафандъра тяло, той твърдо стъпваше по вътрешната палуба и се наслаждаваше от възвръщането към почти нормалното тегло. Изкуствената гравитация на планетолета работеше непрекъснато. Неизразимо приятно е да се чувствуваш здравостоящ върху почва човек, а не лека мушица, виеща се в несигурна и вероломна пустота! Ласката светлина и топлият въздух, удобното кресло го примамваха да се изтегне и отдаде на почивка, без да мисли за нищо. Дар Ветер преживяваше наслаждението на своите прадеди, което някога, при четенето на старинни романи, го учудваше. Именно така след дълъг път в студената пустиня, влажната гора или заледените планини човекът е влизал в топло жилище — дом, землянка, плъстена шатра. И тогава, както тук, тънки стени са го отделяли от огромния опасен свят, враждебен към него, запазвали са му топлината и светлината, давали са му възможност да си почива, да набира сили, да обмисля по-нататъшните си дела.

Дар Ветер се отказа от примамливостта на креслото и книгата. Наложи се да се свърже със Земята — запаленото във висините за през цялата нощ осветление можеше да породи тревога у наблюдателите в обсерваториите, които следяха строежа. Освен това трябваше да предупреди, че резервите ще бъдат нужни преди определения срок.

Днес връзката се оказа сполучлива — Дар Ветер говори с Гром Орм не с кодирани сигнали, а по ТВФ, много мощен, като във всеки междупланетен кораб. Старият председател остана доволен и незабавно се погрижи за подбиране на новия екипаж и ускорено доставяне на детайли.

Щом излезе от поста за управляване на «Алтай», Дар Ветер мина през библиотеката, преобзаведена в спалня с поставените край стените легла на два етажа. Катетите, столовите, кухнята, страничните коридори и предната зала с двигателите също бяха снабдени с допълнителни легла. Планетолетът, превърнат в стационарна база, бе препълнен. Дар Ветер едва влачеше краката си по коридора, облицован с кафяви плочи топла при пипане пластмаса, и лениво отваряше и затваряше плътните херметични врати.

Той мислеше за астронавтите, прекарващи десетки години в подобен кораб, без всякаква надежда да го напуснат и излязат навън, преди да изтече убийствено дългият срок. Той живее тук шести месец. Всеки ден напуска тесните помещения и се труди в угнетяващия простор на междупланетната пустота. И вече му е тъжно без милата Земя — без нейните степи, морета, кипящи от живот центрове на обитаваните пояси. А Ерг Ноор, Низа и още двадесет души от екипажа на «Лебед» ще трябва да прекарат в звездолета деветдесет и две зависими години, тоест сто и четиридесет земни години, ако се смята и връщането на кораба към родната планета. Никой от тях няма да може да преживее толкова! Телата им ще бъдат изгорени и погребани там, в безмерната далечина, на планетите на зелената циркониева звезда…

Или техният живот ще се прекрати по време на полет и тогава, затворени в погребална ракета, те ще изчезнат в Космоса… Така са отплували в морето погребалните ладии на далечните му прародители и са отнасяли в себе си мъртвите бойци. Но такива герои, които да са отивали на доживотен затвор в кораб и отлитали без надежда за лично връщане, в историята на човечеството още нямаше. Не, той не е прав, Веда би го укорила! Нима той забрави безименните борци за достойнството и свободата на човека в древните времена, които са отивали на нещо много по-страшно — доживотен затвор във влажни подземия, ужасни изтезания? Да, тези герои са били по-силни и по-достойни даже от неговите съвременници, готвещи се да извършат най-великия полет в Космоса за изследване на далечни светове!