Толкова силно исках да вляза вътре, че усещах вкуса на желанието в устата си. Това вероятно показваше някаква перверзна част от моята същност — дори когато най-накрая бях попаднал вътре в Архива, заобиколен от безброй тайни, аз бях все така привлечен от единствената заключена врата, която бях открил.

Вероятно търсенето на скритите неща е заложено в човешката природа. Или пък е заложено само в моята.

Точно тогава видях червеникавата нетрепваща светлина на симпатична лампа, която се приближаваше през редиците от книги. Това беше първият признак, който виждах, че и други студенти посещават Архива. Отстъпих крачка и зачаках, като си мислех да попитам онзи, който идваше, за онова, което се намира зад вратата. И какво означава „ВАЛАРИТАС“.

Червената светлина се уголеми и видях двама писари, които завиваха зад един ъгъл.

Те спряха, след това един се затича към мястото, където стоях, и грабна свещта от ръката ми, разливайки горещ восък върху нея, докато я гасеше. Изражението му едва ли би могло да е по-ужасено, дори и ако носех в ръката си току-що отрязана глава.

— Какво правиш с открит пламък тук, вътре? — попита ме той с най-силния шепот, който някога бях чувал.

Той снижи глас и размаха вече изгасената свещ към мен.

— В името на овъгленото тяло на Бога, какво ти става?

Потърках горещия восък върху опакото на ръката си. Опитвах се да мисля ясно през мъглата от болка и изтощение. _Разбира се_, помислих си аз, като си спомних усмивката на Амброуз, докато буташе свещта в ръцете ми и бързаше да ме вкара през вратата. _„Нашата малка тайна.“ Разбира се, трябваше да се сетя._

* * *

Единият от писарите ме изведе от Книгохранилището, докато другият изтича да доведе магистър Лорен. Когато влязохме в чакалнята, Амброуз успя да си придаде объркано и изненадано изражение. Той преигра в изпълнението на ролята, която беше подготвил, но беше достатъчно убедителен за писаря, който ме придружаваше.

— Какво прави той тук?

— Намерихме го да се мотае вътре — обясни писарят — _със свещ_.

— Какво? — Амброуз успя да изобрази съвършено слисано изражение на лицето си. — Е, _аз_ не съм го пуснал вътре — продължи той и отгърна един от регистрите. — Ето, виж сам.

Преди някой да успее да каже нещо друго, Лорен влетя в стаята. Обикновено спокойното му лице сега беше свирепо и твърдо. Почувствах, че ме облива студена пот и се сетих за онова, което Текам бе написал в своята „Теофания“: _„Има три неща, от които се страхуват всички мъдреци — бурното море, безлунна нощ и гневът на кроткия човек.“_

Лорен стърчеше над бюрото в чакалнята.

— Обясни ми какво се случи — попита той с треперещ от ярост глас писаря, който стоеше наблизо.

— Миках и аз видяхме потрепваща светлина в книгохранилището и отидохме да видим дали някой няма проблеми с лампата си. Намерихме го близо до югоизточното стълбище с това. — Писарят му подаде свещта. Ръката му леко трепереше под гневния поглед на Лорен.

— Как се случи това, ре'лар? — Лорен се обърна към бюрото, където седеше Амброуз.

Амброуз безпомощно вдигна ръце.

— Той дойде преди малко и попита дали няма да го пусна, понеже го нямаше в книгата. Известно време се карахме за това. Фела също беше тук през повечето време. — Той ме погледна. — Накрая му казах, че трябва да си върви. Сигурно се е вмъкнал, когато бях в задната стая да взема още мастило. — Амброуз сви рамене. — Или пък се е промъкнал покрай бюрото в „Томове“.

Аз просто стоях вцепенен, без да помръдвам. Частта от съзнанието ми, която не беше натежала от умора, беше заета с пронизващата болка, обхванала целия ми гръб.

— Това… това не е вярно — вдигнах поглед към Лорен. — Той ме пусна вътре. Отпрати Фела и след това ме пусна да вляза.

— Какво? — Амброуз ме зяпна изумено.

Колкото и да не го харесвах, трябваше да призная, че изпълнението му беше майсторско.

— И защо, в името на Бога, бих направил това?

— Защото те поставих в неудобно положение пред Фела — отвърнах аз. — Той беше този, който ми продаде и свещта — разтърсих глава, като се опитвах да проясня мислите си. — Не, всъщност ми я подари.

На лицето на Амброуз бе изписано удивление.

— Вижте го само — той се засмя, — малкият фукльо сигурно е пиян или нещо такова.

— Само преди малко ме биха с камшик! — протестирах аз и усетих как гласът ми прозвуча пискливо.

— Достатъчно! — извика Лорен и се надвеси над нас като някаква колона от гняв.

Когато чуха гласа му, писарите пребледняха.

Лорен се извърна встрани от мен и направи кратък, презрителен жест към бюрото.

— Ре'лар Амброуз е официално отстранен за разпуснатост по време на дежурство.