— Отстраниха те още първия ден? — попита Симон.

— Това ще направи доста по-трудно твоето изучаване на фолклора за чандрианите.

— Може да се каже така — въздъхнах аз.

— За колко дълго те отстраниха?

— Той каза, че ми е _забранено_ да влизам — отвърнах аз. — Не е споменавал за какъв период от време.

— Забранено? — Манет вдигна поглед към мен. — Той не е издавал такава забрана за никого от поне дванайсетина години. Какво си направил? Да не си се изпикал върху някоя книга?

— Едни писари ме намериха вътре със свещ.

— Милостиви Техлу. — Манет остави вилицата си и лицето му за пръв път стана сериозно. — Старият Лор трябва да е бил бесен.

— „Бесен“ е точната дума — потвърдих аз.

— Какво те е прихванало, та да влезеш вътре с открит пламък? — попита ме Симон.

— Не можех да си позволя да взема ръчна лампа — отвърнах аз. — Затова писарят на бюрото ми даде вместо нея свещ.

— Не може да го е направил — усъмни се Сим. — Никой писар не би…

— Чакай малко — прекъсна го Манет. — Да не е бил един тъмнокос младеж? Добре облечен? Със сключени вежди? — Той преувеличено смръщи веждите си.

— Амброуз — уморено кимнах аз. — Запознахме се вчера. Не започнахме много добре.

— Трудно е да го избегне човек — внимателно каза Манет и хвърли многозначителен поглед на хората, които седяха около нас.

Забелязах, че доста от тях уж случайно са се заслушали в нашия разговор.

— Някой трябваше да те предупреди да стоиш далече от него — добави той с по-тих глас.

— Божията майка — възкликна Симон, — от всички той е най-неподходящият човек, с когото да си ги мерите…

— Е, вече е късно — прекъснах го аз.

Вече започвах да се чувствам повече на себе си — не бях толкова уморен и главата ми не беше пълна с памук. Или страничните ефекти на нахлрута намаляваха, или гневът ми бе прогонил замайването от изтощението.

— Ще му се прииска никога да не ме беше срещал, камо ли пък да се е месил в моите работи.

Симон изглеждаше малко изнервен.

— Не бива да заплашваш други студенти — каза той, като леко се засмя, опитвайки се да представи коментара ми за някаква шега, и след това добави по-тихо: — Не разбираш. Амброуз е наследник на барон от Винтас. — Той се поколеба и погледна към Манет. — Господи, не знам дори откъде да започна!

Манет се наведе напред и заговори още по-тихо:

— Той не е от онези благородници, които дилетанстват тук един-два семестъра и си заминават. Той е тук от години и се е изкачил до положението на ре'лар. Освен това не е и някакъв си седми син. Той е първородният наследник. А баща му е един от дванайсетте най-могъщи мъже в целия Винтас.

— Всъщност той е шестнайсети сред перовете — сухо добави Сим. — Сред тях са кралското семейство, принцовете регенти, Маер Алверон, херцогиня Самиста, Акулеус и Мелуан Лаклес… — Той не довърши, сепнат от свирепия поглед на Манет.

— Той има пари — простичко каза Манет — и всички приятели, които тези пари могат да купят.

— Както и хората, които искат да се подмажат на баща му — добави Симон.

— Работата е там — сериозно рече Манет, — че не би искал да пресичаш пътя му. Още през първата му година тук един от алхимиците се сблъска с тъмната страна на Амброуз. Амброуз откупи дълга му от един лихвар в Имре. Когато младежът не можа да плати, го затвориха в затвора за длъжници. — Манет отчупи парче хляб и го намаза с масло. — Докато семейството му стигне до него, той вече се бе разболял от туберкулоза. Беше превърнат в развалина. Никога повече не успя да се върне към обучението си.

— И магистрите просто позволиха това да се случи?

— Всичко беше напълно законно — отвърна Манет, като продължаваше да говори тихо.

— Освен това Амброуз не беше толкова глупав, че _сам_ да откупи дълга на момчето. — Манет направи презрителен жест. — Той е намерил някой друг да свърши тая работа, но направи така, че всички да разберат, че той стои зад това.

— Да не забравяме и Табета — мрачно добави Сим. — Тя вдигна целия онзи шум, че Амброуз й е обещал да се ожени за нея. След това тя просто изчезна.

Това със сигурност обясняваше защо Фела толкова внимаваше да не го засегне. Направих успокоителен жест към Сим.

— Никого не заплашвам — невинно казах аз, като повиших глас, така че всички, които подслушваха, да можеха да ме чуят. — Просто цитирам едно от любимите ми литературни произведения. В четвърто действие на „Даеоника“ Тарсус казва:

P>

Глад и огън да го сполетят.

Обкръжен да е от разрушение.

И всички демони от мрака

удивени разберат,