Това, че Совой изобщо беше дошъл с нас, си беше отстъпка от негова страна. Той не одобряваше особено избора на кръчми на Уил и Сим.

„При Анкер“ беше достатъчно долнопробна дупка, за да са евтини напитките, но и достатъчно висока класа, та да не се безпокоиш, че някой ще започне сбиване или ще повърне върху теб. Мястото ми харесваше.

— Вие сте добри приятели и добра компания — рече Совой. — Но нито един от вас не е жена, нито пък е очарователен — може би с изключение на Симон. — Совой му смигна. — Да си го кажем честно, кой от вас не би зарязал останалите на мига, ако го очакваше някоя дама?

Неохотно измърморихме в съгласие с него. Совой се усмихна — зъбите му бяха много бели и прави.

— Ще пратя момичето да ви донесе още напитки — каза той, докато се готвеше да тръгва. — За да облекчи горчивата болка от заминаването ми.

— Не е лош тип — замислено казах аз, след като той си тръгна. — За благородник.

Уилем кимна.

— Сякаш знае, че е по-добър от теб, но не те гледа отвисоко, защото знае, че не ти си виновен за това какъв си.

— И така, на кого ще се подмазваш? — попита ме Сим, като се подпря на лакти върху масата. — Предполагам, че няма да е Хеме.

— Или пък Лорен — горчиво добавих аз. — Трижди проклет да е тоя Амброуз. Толкова исках да работя в Архива.

— И Брандеур е вън от сметката — продължи Сим. — Ако Хеме иска да си го изкара на някого, Брандеур му помага да го направи.

— А какво ще кажеш за ректора? — попита ме Уилем. — И за лингвистиката? Вече говориш Сиару, макар акцентът ти да е малко варварски. — Поклати глава и продължи: — А какво мислите за Мандраг? Имам доста опит в химията. До алхимията е една малка крачка.

— Всички си мислят, че химията и алхимията са много подобни — засмя се Симон, — но всъщност не са. Дори не са и свързани помежду си. Просто по стечение на обстоятелствата споделят една и съща къща.

— Добре го каза — бавно кимна Уилем.

— Освен това — добави Симон — миналия семестър Мандраг докара около двайсетина нови е'лири. Чух го да се оплаква, че е станало твърде пренаселено.

— Ако искаш да минеш през Медика, ще ти трябва доста дълго време — каза Уилем. — Аруил е упорит като магаре. Няма начин да се огъне. — Докато говореше, той направи движение с ръка, все едно режеше нещо на парчета. — Шест семестъра е'лир. Осем семестъра ре'лар. Десет семестъра ел'тхе.

— Поне толкова — добави Симон. — Мола е ре'лар при него вече почти три години.

Опитах се да си представя как бих могъл да се справя с шест години плащане на такси за обучение.

— Може и да не ми стигне търпението за толкова — рекох аз.

Сервитьорката се появи с поднос с напитки. „При Анкер“ беше само наполовина пълен, така че работата беше точно толкова, колкото да се зачервят страните й.

— Вашият приятел благородникът плати тези напитки и още по една — каза тя.

— Започвам все повече да харесвам Совой — рече Уилем.

— Обаче — тя дръпна напитката на Уил, преди той да успее да си я вземе — _не ми_ плати за това, че сложи ръката си върху задника ми. — Тя погледна всеки от нас право в очите. — Вярвам, че тримата ще уредите сметката му, преди да си тръгнете.

— Той… — Сим започна да пелтечи някакво извинение — не е… не е… искал… в тяхната култура тези неща са общоприети.

Тя забели очи и изражението й се смекчи.

— Е, при нашата култура пък един добър бакшиш е чудесен начин да поднесеш извиненията си. — Тя подаде на Уил напитката му, обърна се и си тръгна, като подпря празния поднос на хълбока си. Наблюдавахме я как се отдалечава и всеки от нас беше потънал в собствените си мисли.

— Забелязах, че си е върнал пръстените — отбелязах накрая.

— Снощи изигра една блестяща игра на басат — обясни Симон. — Направи две поредни удвоявания и разби банката.

— За Совой! — Уилем вдигна калаената си чаша. — Нека късметът да му позволи да продължи обучението си, а на нас — да продължим да пием. — Отвърнахме на тоста и отпихме, а след това Уилем ни върна към предишния ни разговор. — Възможностите, които ти остават, са Килвин и Елкса Дал. — Той вдигна два пръста.

— А какво ще кажете за Елодин? — прекъснах го аз.

И двамата ме погледнаха безучастно.

— Какво за него? — попита Симон.

— Изглежда доста свестен — отвърнах аз. — Не мога ли да се поучавам при него?

Симон избухна в смях. Уилем също се ухили.

— Какво? — попитах аз.

— Елодин не преподава нищо — обясни Сим. — Освен може би „Чудатост за напреднали“.

— Все нещо трябва да преподава — протестирах аз. — Нали е магистър?

— Сим е прав. Елодин е стегнат. — Уил почука с пръст отстрани на главата си.