— Какво? — този път възмущението на Амброуз не беше престорено.

Лорен се намръщи в отговор и Амброуз си затвори устата. След това магистърът се обърна към мен и каза:

— На е'лир Квоте му е забранено да влиза в Архива. — Той на прави широк жест с опакото на ръката си.

Опитах се да измисля какво да кажа в своя защита.

— Магистре, аз не исках…

Лорен се завъртя към мен. Лицето му, винаги толкова спокойно преди, сега беше изпълнено с такъв студен и ужасен гняв, че аз отстъпих назад, без дори да се усетя.

— Не _си искал_? — повтори той — Изобщо не ме е грижа за твоите _намерения_, е'лир Квоте, измамни или не. Всичко, което има значение, е реалността на твоите постъпки. Ръката ти е държала огън. Вината е твоя. Това е урокът, който всички възрастни трябва да научат.

Сведох поглед в краката си, опитвайки се отчаяно да измисля нещо, което да кажа. Да намеря доказателство в своя подкрепа. Натежалите ми мисли все още се лутаха бавно напред-назад, когато Лорен излезе с широки крачки от стаята.

— Не разбирам защо трябва да наказват мен за неговата глупост — оплака се Амброуз на другите писари, докато аз безмълвно се отправих към вратата. Допуснах грешката да се обърна и да го погледна. Изражението на лицето му беше сериозно и внимателно контролирано.

Но в очите му имаше задоволство и присмех.

— Честно казано, момче — обърна се той към мен, — не знам какво си си мислил. Човек би очаквал, че един член на Арканум би трябвало да притежава повече здрав разум.

* * *

Отидох в столовата. Мислите ми се движеха бавно, докато пристъпвах тежко. Сложих купона си за храна върху един от сивите ламаринени подноси и си взех порция задушен пудинг, наденица и малко от вечния фасул. Бавно огледах стаята, докато накрая забелязах Симон и Манет, които седяха на обичайното си място в североизточния ъгъл на залата.

Докато вървях към масата, привлякох доста внимание.

Това беше разбираемо, като се имаше предвид, че бяха минали едва два часа, откакто бях вързан към стълба за наказания и публично бит с камшик. Чух някой да шепти:

— … не кървеше, след като го биха. Бях там. Нямаше дори и капка кръв.

Причината беше в нахлрута, разбира се. Той беше предотвратил кървенето.

Тогава идеята ми се бе сторила много добра. Сега тя ми изглеждаше дребнава и глупава. Амброуз никога нямаше да успее да ме измами толкова лесно, ако вродената ми подозрителност не беше притъпена. Сигурен съм, че щях да успея да намеря начин да обясня на Лорен какво се е случило, ако умът ми си беше на мястото.

Докато вървях към далечния ъгъл на стаята, осъзнах каква е истината. Бях изтъргувал достъпа си до Архива в замяна на малко слава.

Въпреки това не ми оставаше нищо друго, освен да се възползвам от нея по най-добрия възможен начин. Ако след тоя пълен провал всичко, което имах, беше малко репутация, то тогава трябваше да направя всичко, което можех, за да я увелича. Като държах раменете си изправени, минах през стаята до мястото, където седяха Симон и Манет, и оставих храната си на масата.

— Не съществува никаква такса за разглеждане, нали? — тихо попитах аз и се плъзнах на мястото си, като се опитах да не правя гримаси заради болката по гърба ми.

— Такса за разглеждане ли? — погледна ме безучастно Сим.

— Такса за разглеждане? — изкикоти се Манет над чинията си с боб. — Минаха няколко години, откакто за последен път съм чувал това. Тогава работех като писар и подлъгвахме студентите първи семестър да ни дадат по някое пени, за да използват Архива. Наричахме го „такса за разглеждане“.

— Това е ужасно — неодобрително го погледна Сим.

Манет вдигна ръце пред лицето си, уж да се защити.

— Просто малко безобидно забавление. — Манет ме погледна внимателно. — Затова ли е тая мрачна физиономия? Някой ти е прибрал едно медно пени?

Поклатих глава. Нямах намерение да призная, че Амброуз ме беше измамил с цял талант.

— Познайте на кого му забраниха да влиза в Архива — сериозно казах аз, отчупих коричка от хляба си и я пуснах в чинията с боба.

И двамата ме погледнаха безизразно. След известно време Симон предположи очевидното:

— Хм… на теб?

Кимнах и започнах да греба с лъжицата си от фасула. Не бях много гладен, но се надявах, че малко храна в стомаха ще ми помогне да се отърся от мудността, причинена от нахлрута. Освен това не ми беше в природата да подмина възможност да се нахраня.