— Е, какво научи? — попита ме Елодин.

— Че искате да ви оставят на мира.

— _Наистина_ бързо схващаш. — Той вдигна драматично ръце и изрече напевно: — Тук приключва урокът! Тук приключва задълбоченото ми обучение на е'лир Квоте!

Въздъхнах. Ако си тръгнех сега, можех още да хвана часовете си в Медика, но частица от мен подозираше, че всичко това може би е част от някакво изпитание. Вероятно Елодин просто искаше да се увери, че наистина имам силно желание, преди да ме приеме за студент. В историите обикновено става така — младежът трябва да докаже на стария отшелник в гората своята преданост, преди той да го вземе под своето крило.

— Ще ми отговорите ли на няколко въпроса? — попитах го аз.

— Добре — отвърна той и вдигна ръка със свит палец и показалец, — три въпроса. Ако се съгласиш след това да ме оставиш на мира.

Замислих се за момент.

— Защо не искате да ме обучавате?

— Защото Едема Рух са изключително лоши студенти — грубо отвърна той. — Те са добри в механичното запаметяване, но изучаването на имената изисква посвещение, което разбъркани хора като теб самия рядко притежават.

Обзе ме толкова внезапен и разгорещен гняв, че направо усетих как кожата ми се зачервява. Усещането тръгна от лицето ми и се разпространи по гърдите и ръцете. То накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат.

Поех си дълбоко дъх.

— Съжалявам, че опитът ви с Рух е бил незадоволителен — внимателно започнах да подбирам думите си аз. — Позволете ми да ви уверя, че…

— Богове! — въздъхна с досада Елодин. — Че и гъзолизец на всичкото отгоре. Липсват ти здрави топки и читав гръбнак, за да се обучаваш при мен.

Отвътре ми напираше да го залея с поток от жлъчни думи в отговор. Възпрях се да не ги изрека. Опитваше се да ме провокира.

— Не ми казвате истината — казах аз. — Защо не искате да ме обучавате?

— По същата причина, поради която не искам да имам и кутре! — изкрещя Елодин и размаха ръце във въздуха, сякаш беше фермер, който се опитва да разгони ято гарги от полето си. — Защото си твърде нисък, за да даваш имена. Очите ти са твърде зелени. Пръстите ти не са колкото трябва. Върни се, когато станеш по-висок или си намериш по-свестни очи.

Дълго се гледахме втренчено един друг. Накрая той сви рамене и продължи да крачи.

— Добре. Ще ти покажа защо.

Продължихме по пътя на север. Елодин се разхождаше безцелно, понякога вземаше камъни и ги хвърляше по дърветата. Подскачаше и откъсваше листа от ниско висналите клони, а магистърската му мантия се издуваше смеховато. По едно време спря и остана неподвижен и напрегнат в продължение на близо половин час, гледайки втренчено една папрат, която бавно се полюляваше на вятъра.

Но аз продължавах да държа езика си здраво заключен зад зъбите. Не попитах: „Къде отиваме?“ или „Какво гледате?“. Знаех стотици истории за малки момчета, които пропилели въпросите или желанията си, защото били твърде бъбриви. Имах два останали въпроса и исках те да са значими.

Накрая излязохме от гората и пътят се превърна в пътека, която водеше през широка поляна към една огромна като имение къща.

Беше по-голяма от работилницата за изобретения. Имаше елегантен силует, червен керемиден покрив, високи прозорци, сводести врати и колони. Фонтани, цветя, живи плетове…

Но нещо не беше съвсем наред. Колкото повече се доближавахме до вратите, толкова повече ме обземаше съмнение, че това е имението на някой благородник.

Може би имаше нещо в оформлението на градините или в това, че оградата от ковано желязо, която заобикаляше моравите, беше висока близо три метра и невъзможна за преодоляване според опитното ми око на крадец.

Двама мъже със сериозни очи отвориха портата и ние продължихме нагоре по пътеката към входната врата. Елодин ме погледна.

— Още ли не си чувал за Убежището?

Поклатих глава.

— Има и други имена — Колонията, Грънчарницата…

Университетската лудница.

— Огромна е. Как… — спрях, преди да съм задал въпроса.

Елодин се ухили, защото знаеше, че почти беше успял да ме подведе.

— Джереми — повика той едрия мъж, който стоеше пред входната врата. — Колко гости имаме днес?

— На бюрото могат да ви кажат бройката — отвърна той с чувство на неудобство.

— Предположи — настоя Елодин. — Тук всички сме свои хора.

— Трийсет и двама — сви рамене мъжът. — Трийсет и пет може би.

Елодин почука върху масивната дървена врата и мъжът побърза да я отвори.

— Колко още можем да съберем, ако е необходимо? — попита го Елодин.

— Няма да е трудно да съберем още сто и петдесет — отвърна Джереми и отвори с усилие огромната врата. — Ако ги посместим, може и повече.

— Виждаш ли, Квоте? — смигна ми Елодин. — Готови сме.

Фоайето беше внушително, с цветни стъкла и сводести тавани. Подът беше от полиран до огледален блясък мрамор.