Вход/Регистрация
Патрик Ротфус Името на вятъра
вернуться

Unknown

Шрифт:

— В Университета все още ги разказват — отбеляза Летописеца. — Чувал съм три различни версии на урока, който си преподавал. Същото се отнася и за боя с камшик. Така ли са започнали да те наричат Квоте Безкръвния?

— Вероятно — кимна Квоте.

— Ако можехме да задаваме въпроси, Реши — притеснено рече Баст, — щях да те попитам защо не потърси Скарпи?

— Какво можех да направя, Баст? Да намажа лицето си със сажди и да организирам безстрашна спасителна акция посред нощ? — Квоте се засмя без веселост. — Те го отведоха по обвинение в _ерес_. Единственото, което можех да направя, беше да се надявам, че има приятели в църквата.

Квоте дълбоко си пое дъх, после го изпусна.

— Предполагам, че основанието ми едва ли може да се нарече достатъчно. Истината е следната — аз не живеех в история, а в реалността.

— Не мисля, че те разбирам, Реши — каза Баст объркан.

— Помисли за всички онези истории, които си чувал, Баст. Главният герой е малко момче. Родителите му са убити. Той е решен да си отмъсти. Какво следва?

Баст се поколеба, изражението на лицето му продължаваше да е объркано. Вместо него на въпроса отговори Летописеца:

— Той намира помощ. Хитра, говореща катерица. Стар, пропил се рицар. Луд отшелник в гората. Нещо такова.

— Точно така! — кимна Квоте. — Намира лудия отшелник в гората, показва се достоен и научава имената на всички неща — точно като Таборлин Великия. След това какво би направил той с помощта на тази могъща магия, която е на негово разположение?

— Намира злодеите и ги убива — сви рамене Летописеца.

— Разбира се — със замах изрече Квоте. — Чисто, бързо и лесно, като това да излъжеш. Знаем как завършва всичко, преди още да е започнало в действителност. Точно затова ни харесват историите. Те ни дават онази яснота и простота, която така ни липсва в действителния ни живот. — Квоте се наведе напред. — Ако това беше някоя кръчмарска история, пълна с полуистини и безсмислени приключения, бих ви разказал как всеотдайно съм се посветил на учене в Университета. Научил съм вечно променящото се име на вятъра и съм тръгнал да си отмъстя на чандрианите. — Квоте остро щракна с пръсти. — Толкова е просто. Но макар че от това щеше да излезе забавна история, тя нямаше да е истината. Истината е тази — оплаквах смъртта на родителите си в продължение на три години и болката, която изпитвах, се бе притъпила.

Квоте направи примирен жест с ръка и се усмихна напрегнато.

— Няма да ви лъжа. Понякога през нощта лежах, не можех да заспя и се чувствах отчаяно самотен в тясното си легло в Мюз. Тогава се задъхвах от толкова бездънна и празна болка, че имах чувството, че се задушавам. Понякога, когато видех майка, която прегръща детето си, или баща, който се смее заедно със сина си, в мен избухваше горещ и яростен гняв при спомена за кръвта и горящата плът.

— Но в живота ми имаше нещо повече от отмъщение — сви рамене Квоте. — Трябваше да преодолявам непосредствени и реални препятствия. Бедност. Липса на благороден произход. Врагове, които си създавах в Университета и които за мен бяха по-опасни от кой да е чандриан.

Той махна на Летописеца да вземе перото си.

— Но след всичко казано все пак ще видим, че и в най-фантастичните истории се съдържа зрънце истина, защото аз наистина намерих нещо много подобно на лудия отшелник в гората — усмихна се Квоте. — И наистина _бях_ решен да науча името на вятъра.

> 46.

> Вечно променящият се вятър

Оказа се, че не е лесно Елодин да бъде открит. Той имаше кабинет в Холоус, но, изглежда, никога не го използваше. Когато порових в „Регистри и списъци“, открих, че преподава само един предмет: „Неправдоподобна математика“. Обаче това не ми помагаше много, защото според регистъра времето за провеждане на часовете беше „сега“, а мястото „навсякъде“.

Накрая просто извадих късмет и го забелязах в препълнен с хора двор. Носеше своята мантия на магистър, което си беше рядкост. Бях тръгнал към Медика, за да наблюдавам, но реших, че по-скоро бих закъснял за часовете си, отколкото да пропусна възможност да говоря с него.

Докато успея да се преборя с обедната тълпа и да го настигна, вече бяхме отишли до северния край на Университета и вървяхме по широк черен път, който водеше към гората.

— Магистър Елодин — извиках аз, докато подтичвах след него. — Надявах се да успея да разговарям с вас.

— Малка и тъжна надежда — отвърна той, без да забавя крачката си или да поглежда към мен. — Трябва да се целиш по-високо. Един млад мъж би трябвало да пламти с пламъците на високи амбиции.

— Тогава надявам се да мога да изучавам даването на имената — бързо изрекох аз и успях да вляза в крачка с него.

— Твърде високо — сухо каза той. — Опитай отново. Нещо по средата. — Черният път завиваше и дърветата скриха от погледа ни сградите на Университета зад нас.

— Надявам се да ме приемете за ваш студент — опитах отново аз. — И да ме научите на онова, което сметнете за най-добре.

Елодин рязко спря и се обърна към мен.

— Чудесно, отиди и ми намери три борови шишарки. — Той направи кръг с палеца и показалеца си. — Ей толкова големи, без никакви отчупени парченца. — Седна насред пътя и ми махна с ръка да вървя. — Хайде, побързай.

Хукнах към близките дървета. Нужни ми бяха около пет минути, за да намеря три подходящи шишарки.

Докато успея да се върна на пътя, вече бях целият разчорлен и изподран от храсталаците. Елодин не се виждаше никъде.

Огледах се глупаво наоколо, след това изругах, захвърлих шишарките и се затичах по пътя на север. Настигнах го доста бързо, защото той вървеше полека и оглеждаше дърветата.

  • Читать дальше
  • 1
  • ...
  • 139
  • 140
  • 141
  • 142
  • 143
  • 144
  • 145
  • 146
  • 147
  • 148
  • 149
  • ...

Ебукер (ebooker) – онлайн-библиотека на русском языке. Книги доступны онлайн, без утомительной регистрации. Огромный выбор и удобный дизайн, позволяющий читать без проблем. Добавляйте сайт в закладки! Все произведения загружаются пользователями: если считаете, что ваши авторские права нарушены – используйте форму обратной связи.

Полезные ссылки

  • Моя полка

Контакты

  • chitat.ebooker@gmail.com

Подпишитесь на рассылку: