Поставих малко омачканото си копие на „Реторика и логика“ върху полицата над бюрото. Подпрях удобно калъфа на лютнята си в ъгъла. През прозореца можех да видя светлините на Университета, които блестяха невъзмутимо в хладния есенен въздух. Бях намерил дом.

* * *

Когато сега се връщам към онова време, разбирам, че трябва да се считам за късметлия за това, че накрая попаднах в „При Анкер“. Наистина нямаше тълпи от заможни хора както в „Кон и четворка“, но ме ценяха по начин, по който богатите не умееха.

И макар апартаментът ми в „Кон и четворка“ да беше удобен, а малката стаичка в „При Анкер“ се чувствах _уютно_.

Беше както с обувките — не ти трябват най-големите, които можеш да намериш. Трябват ти такива, които да са ти удобни. С времето онази малка стаичка в „При Анкер“ се превърна в най-близкото нещо до дом, което бях имал в целия свят.

Но точно тогава бях направо бесен заради онова, което Амброуз ми бе причинил. Така че когато седнах да пиша публичното си извинително писмо, то бе изпълнено с жлъчна искреност. Беше истинско произведение на изкуството, изпълнено с разкаяние. Ридаех и скърцах със зъби от яд, че бях злословил за събрат студент. Освен това включих и пълно копие на стиховете заедно с два нови куплета и пълната музикална партитура. След това се извинявах в пикантни подробности за всеки незначителен вулгарен намек, включен в песента.

После похарчих четири скъпоценни йота от собствените си нари за хартия и мастило и поисках от Джаксим услугата, която ми дължеше за това, че бях разменил с него своето време за приемния изпит. Той имаше приятел, който работеше в печатница, и с негова помощ разпечатихме сто копия от писмото.

След това в нощта преди началото на есенния семестър Уил, Сим и аз ги разлепихме на всяка равна повърхност, която успяхме да намерим и от двете страни на реката. Използвахме едно очарователно алхимично лепило, което Симон беше приготвил специално за случая. То се мажеше като боя и след като изсъхнеше, ставаше прозрачно като стъкло и яко като стомана. Ако някой искаше да махне писмата, щеше да има нужда от чук и длето.

Като се замисля сега, това беше глупаво от моя страна — като да дразниш разярен бик.

И ако трябва да изкажа предположение, бих казал, че точно тази ми дръзка постъпка беше основната причина Амброуз в края на краищата да се опита да ме убие.

> 62.

> Сбогувания

След като получих съвет от няколко различни места, аз се ограничих до изучаването на три предмета за предстоящия семестър. Продължих със симпатията за напреднали при Елкса Дал, работех една смяна в Медика и чиракувах при Манет.

Времето ми беше приятно запълнено, без да е претоварено, както беше миналия семестър.

Изучавах изобретяването по-упорито от всичко останало.

Тъй като моето търсене на покровител беше стигнало до задънена улица, знаех, че най-добрата възможност да постигна самостоятелност беше да стана изобретател.

Понастоящем работех за Килвин и получавах, общо взето, черна работа, за която ми заплащаха сравнително малко. Но веднъж след като приключех с чиракуването си, това щеше да се подобри. Дори и повече от това — щях да мога да се занимавам със свои собствени проекти и след това да ги продавам на печалба срещу комисионна.

_Ако_ това се случеше. Ако успеех да се справя с дълга си към Деви. Ако можех някак да събера достатъчно пари за таксата си за обучение. Ако успеех да завърша чиракуването си при Манет, без да се убия или нараня при опасната работа, която всеки ден се вършеше в Рибарника…

В работилницата се бяхме събрали четиридесет-петдесет човека в очакване да видим новополученото оборудване. Някои седяха на каменните работни маси, за да виждат по-добре, а десетина студенти се бяха събрали на железните пътеки под покривните греди между висящите лампи на Килвин.

Видях, че и Манет беше там, горе. Трудно можеше да не го забележи човек — беше три пъти по-стар от всеки от останалите студенти с чорлавата си коса и прошарената си брада. Качих се по стълбите и отидох при него. Той се усмихна и ме потупа по рамото.

— Какво правиш тук? — попитах го аз. — Мислех, че това е само за младоците, които не са виждали нещо такова преди.

— Реших днес да се покажа като загрижен наставник — сви рамене той. — Освен това точно тази демонстрация си заслужава да се гледа ако не за друго, то поне за да види човек израженията на лицата на всички.

Върху една от тежките работни маси на работилницата стоеше масивен цилиндричен контейнер, висок около метър и нещо и с диаметър шейсетина сантиметра. Ръбовете бяха заварени без видими груби заварки, а металът имаше матов отблясък, което ме накара да предположа, че е нещо повече от обикновена стомана.

Заоглеждах стаята и с изненада видях Фела, която чакаше началото на демонстрацията заедно с останалите студенти.

— Не знаех, че Фела работи тук — казах на Манет.

— О, така е — кимна Манет. — Май вече станаха два семестъра?