Пред тях от тавана висеше грубо плашило. Бях го облякъл в изгорената си риза и панталони от зебло. За миг ми се прииска да бях направил още няколко опита за времето, което ми бе нужно, за да съшия панталоните и да натъпча чучелото със слама. Но в края на краищата преди всичко съм член на трупа, а после идва останалото. И като такъв не можех да не се възползвам от възможността да вкарам малко драматизъм в цялата работа.

Затворих вратата след нас, докато Килвин оглеждаше стаята с любопитство. Тъй като бях решил да оставя работата ми да говори сама за себе си, извадих арбалета и му го подадох.

Лицето на огромния магистър се помрачи.

— Ре'лар Квоте — каза той с глас, натежал от неодобрение, — кажи ми, че не си прахосал труда си за подобряването на това противно нещо.

— Доверете ми се, магистър Килвин — успокоих го аз и го подканих да вземе оръжието.

Той ме изгледа продължително, след което взе арбалета и се захвана да го изучава с щателната предпазливост на човек, който всеки ден работи със смъртоносно оборудване. Опипа силно опънатата тетива и огледа извитото метално рамо на лъка.

След няколко дълги минути кимна, сложи единия крак на стремето и го запъна без каквото и да е видимо усилие. Разсеяно се зачудих колко силен е Килвин. Раменете ме боляха и ръцете ми се бяха покрили с мазоли от битката с това тромаво нещо през последните няколко дни.

Подадох му една тежка стрела и той огледа и нея. Изглеждаше все по-озадачен. Знаех защо е така. По арбалета нямаше никакви явни промени или сигалдрия. Същото се отнасяше и за стрелата.

Килвин постави стрелата в арбалета и повдигна вежди към мен.

Направих жест към сламеното чучело, опитвайки се да изглеждам по-уверен, отколкото бях всъщност. Ръцете ми се потяха, а стомахът ми беше свит. Изпитанията бяха хубаво и полезно нещо. Изпитанията бяха важни. Изпитанията бяха като репетиция. Но онова, което действително има значение, е какво се случва, когато те наблюдава публиката. Това е истина, позната на всеки член на трупа.

Магистърът сви рамене и вдигна арбалета. Той изглеждаше малък, запънат на широкото му рамо. Килвин внимателно се прицели с мерника. С изненада наблюдавах как той спокойно си пое дъх, сетне бавно издиша и дръпна спусъка.

Арбалетът рязко отскочи нагоре, тетивата звънна и стрелата излетя със свистене.

Чу се остро метално дрънчене и стрелата спря във въздуха, сякаш се бе ударила в невидима стена. Тя изтрака върху каменния под насред стаята, на пет метра от сламеното чучело.

Неспособен да се сдържа, аз се разсмях и вдигнах триумфално ръце във въздуха.

Килвин сбърчи чело и ме погледна. В отговор му се ухилих лудешки.

Магистърът взе стрелата от пода и пак я разгледа. След това отново запъна арбалета, прицели се и дръпна спусъка.

Пак се чу дрънчене и стрелата падна на пода за втори път, като леко се плъзна встрани.

Този път Килвин забеляза източника на звука. В далечния ъгъл на стаята от тавана висеше метален предмет с размера на голям фенер. Люлееше се напред-назад и леко се въртеше, сякаш някой току-що го е ударил под ъгъл.

Свалих го от куката и го отнесох до работната маса, където ме чакаше магистърът.

— Какво е това нещо, ре'лар Квоте? — любопитно попита той.

Когато го поставих върху масата, предметът издаде глух звук.

— Най-общо казано, магистър Килвин, това е автоматично задействано устройство за кинетично противопоставяне — сияейки от щастие, отвърнах аз. — По-конкретно то спира стрелите.

Килвин се наведе, за да го разгледа, но нямаше нищо за гледане освен безинтересни плочи от тъмно желязо. Моето творение приличаше на голям фенер с осем страни, направен изцяло от метал.

— И как го наричаш?

Това беше частта от изобретението ми, която не бях успял да довърша. Сетих се за стотици имена, но като че ли нито едно от тях не пасваше. „Капан за стрели“ звучеше като нещо, свързано с краката. „Приятелят на пътника“ беше твърде прозаично. „Проклятието на бандита“ звучеше глупаво мелодраматично. Никога нямаше да посмея да погледна Килвин отново в очите, ако се бях опитал да нарека изобретението си така.

— Имам затруднения с измислянето на име — признах аз, — засега го наричам „уловител на стрели“.

— Хъммм — промърмори Килвин, — но то не улавя стрелата.

— Знам — раздразнено отвърнах аз, — но трябва да е или това, или „дрънкало“.

— Човек би очаквал от студент на Елодин да се справи с по-голяма лекота с даването на имена, ре'лар Квоте. — Килвин ме изгледа косо, но очите му се смееха.

— Делевари лесно се е справил с проблема — изтъкнах аз. — Той просто е направил по-добра ос и е написал името си върху нея. Спокойно мога да нарека това „Квоте“.