— Квоте, момчето ми! — извика възторжено Трепе. — Не съм те виждал от цяла вечност.

— От другата страна на реката беше доста напрегнато — обясних аз и свалих калъфа на лютнята си.

Станчион ме погледна.

— Личи си — откровено отбеляза той. — Виждаш ми се доста блед. Трябва да ядеш червено месо в по-големи количества или да спиш повече. — Той посочи близкия стол. — Като оставим това настрана, отивам да ти донеса една халба метеглин.

— За което ти благодаря — рекох аз и се настаних на стола.

Почувствах се много добре, задето наранените ми крака вече не трябваше да носят тежестта на тялото ми.

— Ако онова, от което имаш нужда, е месо и сън, трябва да дойдеш на вечеря в имението ми — услужливо предложи Трепе. — Обещавам ти превъзходна храна и толкова досаден разговор, че можеш да задремеш още докато говориш, и да не се безпокоиш, че ще изпуснеш нещо. — Той ме погледна умоляващо. — Какво ще кажеш? Ако трябва, ще те моля. Няма да сме повече от десет човека. От месеци умирам да се похваля с теб.

Вдигнах халбата с метеглин и погледнах Трепе. Велуреният му жакет, както и ботушите му бяха в кралско синьо. Не можех да се появя на официална вечеря в неговия дом облечен в пътни дрехи втора употреба — единствените, които притежавах.

В Трепе нямаше никаква показност, но той беше роден и възпитан като благородник. Вероятно никога не би му минало през ум, че нямам хубави дрехи. Не го обвинявам за това. По-голямата част от студентите в Университета бяха поне умерено заможни. Как иначе биха могли да си позволят да платят таксата за обучение?

Истината бе, че много исках да присъствам на хубава вечеря и да имам възможността да побеседвам с някои от местните благородници. Исках да се шегувам с тях, докато отпиваме от напитките си, и да компенсирам поне част от вредата, която Амброуз бе нанесъл на репутацията ми. А може би и да привлека вниманието на някой потенциален покровител.

Но просто не можех да си позволя цената, която трябваше да платя, за да присъствам. Що-годе приличен костюм щеше да ми струва поне талант и половина дори и при търговец на дрехи на старо. Дрехите не правят човека, но ако искаш да изиграеш някаква роля, се нуждаеш от подходящия костюм.

Станчион, който седеше зад Трепе, кимна енергично с глава да приема.

— За мен би било удоволствие да дойда на вечеря — уверих Трепе аз. — Обещавам да го сторя. Само нека положението в Университета да се поуспокои малко.

— Отлично — отвърна ентусиазирано Трепе. — Ще те накарам да изпълниш обещанието си. Държа на думата си. Ще ти намеря покровител, момчето ми. Подходящ покровител. Кълна се.

Зад гърба му Станчион кимна одобрително.

Усмихнах се и на двамата и отново отпих от метеглина. Хвърлих поглед към стълбата към балкона на втория етаж.

Станчион проследи погледа ми.

— Тя не е тук — каза той, сякаш се оправдаваше. — Всъщност не съм я виждал от няколко дни.

Няколко души влязоха през вратата на „Еолиан“ и извикаха нещо на илиш. Станчион им махна и се изправи.

— Дългът ме зове — заяви той и отиде да ги посрещне.

— Като стана дума за покровители — обърнах се аз към Трепе, като сниших глас, — има нещо, за което искам да чуя мнението ви. Нещо, което бих предпочел да си остане между нас.

В очите на Трепе проблесна любопитство и той се наведе по-близо до мен.

Отпих отново от метеглина и събрах мислите си. Алкохолът ме хвана по-бързо, отколкото очаквах. В действителност това беше доста приятно, защото притъпи болката от многобройните ми рани.

— Предполагам, че познавате почти всеки потенциален покровител на двеста километра околовръст.

Трепе сви рамене, без да се опитва да си придава фалшива скромност.

— Не си далеч от истината. Всеки, който е достатъчно сериозен и разполага с достатъчно пари.

— Имам приятелка — започнах аз, — музикантка, която сега едва започва. Тя има природна дарба, но не се е упражнявала достатъчно. Някой й е направил предложение да й помогне и й е обещал евентуално покровителство… — Не довърших, защото не бях сигурен как да обясня останалата част.

Трепе кимна.

— Искаш да знаеш дали той е подходящ — добави той. — Разумна загриженост. Някои хора смятат, че покровителят има право на нещо повече от музиката. — Той махна към Станчион. — Ако искаш да чуеш някоя история, питай го за онази, когато херцогиня Самиста дойде тук на почивка. — Засмя се със смях, който наподобяваше стенание, и потърка очи. — Малките богове да са ми на помощ, тази жена беше ужасяваща.

— Точно това ме безпокои — признах аз. — Не знам дали може да му се има доверие.