Деви кимна, сетне мина покрай мен и се отправи към бюрото.

— Добре тогава, да минем към работата. — Тя седна. — Май идваш в последния момент? — попита ме. — Таксата за обучение трябва да бъде платена до утре преди обяд.

— Живея опасно и вълнуващо — отвърнах аз, като прекосих стаята и седнах срещу нея. — И колкото и възхитителна да намирам компанията ти, надявах се да не се възползвам от услугите ти този семестър.

— Как е таксата ти за обучение като ре'лар? — попита тя многозначително. — Тежък ли беше ударът?

— Това е доста личен въпрос — отбелязах аз.

Деви ми хвърли прям поглед.

— Готвим се да влезем в доста лични взаимоотношения — изтъкна тя. — Не мисля, че с въпроса си прекрачвам допустимата граница.

— Девет и половина — казах аз.

— Мислех, че си по-умен — изсумтя подигравателно тя. — Никога не съм плащала повече от седем, когато бях ре'лар.

— Имала си достъп до Архива — подчертах аз.

— Имах достъп до изобилие от интелект — сухо заяви тя. — Освен това съм сладурана. — Тя се ухили и на бузите й се появиха трапчинки.

— Лъскава си като ново пени — признах аз. — Никой мъж не може да ти устои.

— На някои жени също им се подкосяват краката — похвали се тя и усмивката й се промени от очарователна на палава и даже почти порочна.

Тъй като нямах ни най-малка представа как да отговоря на това, реших да премина към по-безопасна тема.

— Опасявам се, че трябва да заема от теб четири таланта — рекох аз.

— А — отвърна Деви, внезапно станала делова, и подпря ръце върху бюрото. — Опасявам се, че напоследък направих някои промени в начина си на работа. Сега вече давам само заеми от шест таланта нагоре.

— Шест таланта! — Дори не се опитах да скрия смущението си. — Деви, този допълнителен дълг ще тежи на врата ми като воденичен камък.

Тя въздъхна и въздишката й прозвуча поне донякъде извинително.

— Ето какъв е проблемът. Когато давам заем, аз поемам известни рискове. Рискувам да загубя капиталовложението си, ако моят длъжник умре или се опита да избяга. Рискувам той да се опита да се оплаче от мен. Рискувам да ме съдят по закона за желязото или още по-лошо — по този на сдружението на лихварите.

— Знаеш, че аз никога няма да направя нищо такова, Деви.

— И все пак такива са фактите — продължи тя. — Моят риск е еднакъв, независимо дали заемът е малък или голям. Защо да го поемам за малки заеми?

— Малки? — попитах аз. — Мога да живея цяла година с четири таланта!

Тя почука по бюрото с пръст и сви уста.

— Гаранция?

— Обичайната — отвърнах аз и й се усмихнах с най-пленителната си усмивка, — безграничният ми чар.

— За безграничен чар и три капки кръв мога да ти заема шест таланта при стандартните ми условия — изсумтя нетактично Деви. — Петдесет процента лихва за срок от два месеца.

— Деви — опитах се да й се подмажа аз, — какво ще правя с допълнителните пари?

— Вдигни празненство — предложи тя. — Прекарай един ден в „Токата“. Участвай в някоя игра на фаро с високи залози.

— Фарото — отбелязах аз — е данък за хората, които не могат да изчисляват вероятностите.

— Тогава направи банка и събирай данъци — сви рамене тя. — Или си купи нещо хубаво и го облечи следващия път, когато дойдеш да ме видиш. — Тя ме огледа от горе до долу с опасен поглед. — Може би тогава ще съм по-склонна да се споразумеем.

— Какво ще кажеш за шест таланта за един месец при двайсет и пет процента лихва? — попитах аз.

Деви поклати глава, но в жеста й нямаше грубост.

— Квоте, уважавам желанието ти да се пазариш, но нямаш с какво. Тук си, защото си безпомощен. А аз съм тук, за да се възползвам от това. — Тя разтвори ръце. — Така си изкарвам прехраната. Това, че имаш сладко лице, всъщност не променя нищо. — Погледът й стана сериозен. — А и ако някой лихвар беше готов да ти обърне внимание, аз нямаше да очаквам ти да дойдеш тук само защото съм хубава и харесваш цвета на косата ми.

— Цветът е очарователен — поласках я аз. — Ние с огненочервените коси трябва да се подкрепяме.

— Така е — съгласи се тя. — Аз предлагам да се подкрепяме при петдесет процента лихва за срок от два месеца.

— Добре — склоних аз и се отпуснах на стола си, — ти печелиш.

Деви ме дари с очарователна усмивка, от която трапчинките й се появиха отново.

— Бих спечелила само ако и двамата играехме наистина. — Тя отвори едно чекмедже и извади малко стъклено шишенце и дълга игла.